— Ти командваш — отвърна Котън с насърчителна усмивка.
С кирка и лопата двамата издълбаха първата дупка. Не беше лесно да се копае коравата, замръзнала пръст. Дъхът им вдигаше бели облачета в студения въздух, а ръцете им се протриха въпреки ръкавиците. Докато те вършеха тази работа, Оз и Лу изрязваха жлебовете, с които щяха да съединят краищата на трупите. После довлякоха с мулетата една от гредите до ямата и чак тогава осъзнаха, че няма как да я вкарат. Опитваха всякак, от всички посоки и с всички възможни опори, едрият Юджин напрягаше мускулите си до скъсване, включи се дори малкият Оз, но така и не успяха да я повдигнат достатъчно.
— После ще му мислим — каза накрая Юджин, задъхан от неуспешните усилия.
Двамата с Котън подредиха първата стена на земята и започнаха да коват. По средата на работата обаче пироните свършиха. Тогава събраха всички парчета ненужен метал, а Юджин докара въглища и разпали буен огън. После, използвайки чук, клещи и малката наковалня за подковаване, той изработи купчинка грубовати клинци.
— Добре, че желязото не гори — подхвърли Котън, докато го гледаше как блъска с чука по наковалнята, която все още стърчеше сред останките от обора.
Ала след всичкия тежък труд на Юджин клинците стигнаха само колкото да довършат още една трета от първата стена. Това бе всичко.
За толкова дни работа на студа можеха да се похвалят само с една дупка, една греда, която нямаше как да изправят, и една недовършена стена поради липса на гвоздеи.
На следващия ден рано сутрин четиримата се събраха около гредата и ямата. Положението не изглеждаше розово. Наближаваше тежка зима, а нямаха обор. Сю, кравите и дори мулетата вече проявяваха първите признаци на изнемогване от нощните студове. Не можеха да си позволят да изгубят още животни.
Ала въпреки цялата трагичност на положението това бе най-малката им грижа, защото макар и да се свестяваше от време на време, Луиза не произнасяше нито дума, а очите й изглеждаха безжизнени. Травис Барне се тревожеше много и все повтаряше колко иска да я прати в Роаноук, но се бои, че няма да издържи пътуването, а и там едва ли ще й помогнат. Старицата поемаше по мъничко храна и вода и макар че това не бе много, Лу го смяташе като основание за надежда. Нали с майка й беше същото. Поне и двете все още бяха живи.
Лу огледа унилата групичка около ямата, после насочи очи към оголените дървета по стръмните склонове. Искаше й се зимата по магия да отстъпи място на топло лято, а Луиза да се изправи жива и здрава от болничното легло.
Тракането на колела ги накара да се обърнат смаяно. По пътя се задаваше дълга колона от каруци, впрегнати с мулета, коне и волове. Бяха натоварени с дъски, греди, дялани камъни, сандъчета с гвоздеи, въжета, стълби, макари за повдигане, свредели и всевъзможни инструменти, за част от които Лу подозираше, че идват направо от магазина на Маккензи. Лу наброи трийсет мъже, все фермери от планината. Силни, мълчаливи, брадати, те бяха облечени с груби дрехи и носеха широкополи шапки, които да предпазват очите им от яркото зимно слънце. Всички имаха яки, мазолести ръце, загрубели от планинските стихии и тежкия труд. Придружаваха ги пет-шест жени. Разтовариха каруците. Докато жените разпъваха по земята платнища и одеяла и се захващаха да готвят в кухнята на Луиза, мъжете пристъпиха към строежа.
Под ръководството на Юджин издигнаха опори за макарите. Отказаха се от идеята да зазиждат в земята гредите и решиха да направят основи от дялани камъни. Издълбаха дълги, плитки ровове, положиха камъните, изравниха ги и закрепиха отгоре масивните подложни греди. Здраво съединиха краищата им, после положиха в средата на пода още греди, които да ги удържат на място. Изправиха ъгловите колони и здраво ги приковаха към основите с диагонални подпорки.
След като основите бяха готови, започнаха да коват на земята рамките за стените. Юджин мереше, отбелязваше и на висок глас раздаваше команди за изправянето им. Подпряха стълби на ъгловите колони и издълбаха отвори в тях. Вдигнаха с макари напречните греди. В тях вече имаше дупки, за да бъдат прикрепени към колоните с дълги железни болтове.
Първата стена се изправи сред радостни викове и застана на място. Всяка следваща биваше посрещната с не по-малък възторг. Изградиха скелета на покрива, после чуковете затракаха оглушително, докато мъжете оформяха вътрешните прегради. Трионите свистяха, из въздуха се размесваха облачета пара от дъха на работниците, вятърът разхвърляше стърготини, мъжете стискаха пирони в устните си и сръчно въртяха чуковете.