Аткинс погледна Котън с усмивка, после пак се обърна към Лу.
— Виждам, че си умно момиче. И съобразително. Но законът си е закон. Деца на вашата възраст не могат да живеят сами.
— Юджин ще ни помага.
— Той не е ваш роднина.
— Ами Даймънд Скинър? Той живееше съвсем сам.
Аткинс се озърна към Котън.
— Котън, обясни й, ако обичаш.
— Лу, съдията е прав. Малки сте, за да живеете сами. Край вас трябва да има възрастен.
Изведнъж в очите на Лу бликнаха сълзи.
— Да, но те непрекъснато ни напускат.
Тя се обърна, изтича между редовете, блъсна двойната врата и изчезна. Оз забърза след нея.
Котън се обърна към съдията.
— Една седмица — каза Аткинс. После удари с чукчето и тръгна към кабинета си като магьосник, търсещ почивка след особено трудно заклинание.
Гуд и Милър изчакаха Котън пред залата. Гуд приведе глава към него.
— Вижте, мистър Лонгфелоу, за всички ще е много по-лесно, ако ни сътрудничите. Знаем какво ще открият лекарите при един преглед. Защо да подлагаме мис Кардинал на унизителен съдебен процес?
Котън пристъпи още по-близо до Гуд.
— Мистър Гуд, вие не давате пет пари дали Луиза ще получи уважението, което заслужава. Дошли сте като наемник на една голяма компания, искаща да прескочи закона, за да отнеме земята й.
Гуд се усмихна невъзмутимо.
— Ще се видим в съда.
Вечерта Котън работеше зад отрупаното с книжа бюро. Мърмореше си, водеше записки, задраскваше, после скачаше и почваше да крачи напред-назад като млад баща пред родилното. Вратата изскърца и Котън зяпна от изненада, като видя Лу да влиза с пълна кошница и димящ кафеник.
— Юджин ме докара с колата да посетим Луиза — обясни тя. — Взех това от ресторант „Ню Йорк“. Сигурно не си и обядвал.
Котън наведе глава. Лу разчисти местенце на бюрото, подреди вечерята и наля чаша кафе. Но след като свърши, не показа, че има намерение да си тръгва.
— Много съм зает, Лу. Благодаря за храната.
Котън седна зад бюрото, но не посегна към книгите и документите.
— Извинявай, че се намесих в съда.
— Няма нищо. На твое място сигурно и аз щях да сторя същото.
— Ти беше много добър.
— Напротив, провалих се безславно.
— Но делото още не е започнало.
Котън свали очилата и ги изтри с вратовръзката си.
— Истината е, че последното си истинско дело водих преди години, а и тогава не бях кой знае колко добър. Сега просто попълвам документи, съставям завещания, пълномощни и тъй нататък. Никога не съм се сблъсквал с юрист от ранга на Гуд. — Той си сложи очилата и чак сега разбра, че през целия ден е гледал като в мъгла. — Не искам да обещая нещо, което не ми е по силите.
Тия думи увиснаха като огнена стена между двамата.
— Вярвам в теб, Котън. Каквото и да се случи, вярвам в теб. Исках да го знаеш.
— Защо вярваш в мен, за бога? Нима не те провалям през цялото време? Само знам да цитирам поезия, която с нищо не ни помага.
— Не, през цялото време се мъчиш да ни помогнеш.
— Не мога да бъда като баща ти, Лу. Всъщност май ще излезе, че за нищо не ме бива.
Лу застана пред него.
— Ще ми обещаеш ли само едно, Котън? Ще обещаеш ли, че никога няма да ни напуснеш?
След кратко мълчание Котън докосна брадичката на момичето и изрече с пресекващ, но ясен и силен глас:
— Ще съм с вас, докогато ме искате.
38
Пред съдебната сграда паркираните фордове, шевролети и крайслери съседстваха с конски и мулешки впрягове. Ситен снежец бе хвърлил навсякъде бяла покривка, ала никой не й обръщаше внимание. Всички бързаха към залата.
Съдебната зала никога не бе виждала тъй многобройна публика. Всички места бяха заети. Зад последния ред и на малкия балкон се тъпчеха правостоящи. Имаше градски мъже с костюми и вратовръзки, жени с празнични рокли и големи шапки, натруфени с воалетки и изкуствени цветя и плодове. До тях стояха фермери с чисти гащеризони, стиснали шапки в ръце и прибрали в джобовете си тютюна за дъвчене. Зад тях бяха жените им с пъстри рокли до глезените и телени очила върху изнурените, сбръчкани лица. Те оглеждаха залата развълнувано, сякаш очакваха всеки момент да се появи кралска особа.
Тук-там сред възрастните се бяха промъкнали и деца като хоросан между тухли. За да вижда по-добре, едно хлапе се качи върху парапета на балкона и се хвана за страничната колона. Някакъв мъж го смъкна и строго му каза, че тук е съд и трябва да се държи достойно, вместо да лудува. Момчето унило се отдалечи. След малко мъжът зае мястото му върху парапета.