Котън, Лу и Оз се изкачваха по стъпалата на съда, когато едно спретнато момченце със сако, изгладени панталони и лъснати черни обувки изтича към тях.
— Моят татко казва, че правиш лошо на целия град заради една жена. Казва, че на всяка цена трябва да доведем газовата компания.
И дребосъкът изгледа Котън така, сякаш адвокатът бе заплюл майка му.
— Тъй ли? — рече Котън. — Е, уважавам мнението на татко ти, макар че не съм съгласен с него. А сега му предай, че ако иска по-късно да обсъдим въпроса лично, с радост ще се отзова на поканата.
Котън се огледа и видя един мъж, който навярно бе баща на детето, защото ги зяпаше, но побърза да извърне глава. Котън погледна струпаните автомобили и каруци, после каза на момчето:
— По-добре влизай с татко си да заемете места. Днес май ще имаме доста публика.
Въпреки тия думи, когато влязоха, Котън се смая от насъбраното множество. Но всъщност нямаше нищо чудно — тежката земеделска работа беше приключила и хората от планината разполагаха със свободно време. За гражданите пък процесът предлагаше достъпно и евтино забавление. Изглежда, бяха решили твърдо да не пропуснат нито една адвокатска хитрина и уловка. За мнозина днешното дело навярно щеше да бъде най-вълнуващият момент в живота им. И това е най-печалното, помисли си Котън.
Ала знаеше много добре, че залозите наистина са високи. Градчето умираше за пореден път и се надяваше да възкръсне с помощта на една богата компания. Срещу всичко това стоеше само една полумъртва и може би обезумяла старица в болницата. И две тревожни деца, разчитащи изцяло на него; и още една безсилна жена, на която с радост би отдал сърцето си, ако можеше да се събуди. Господи, нима имаше сили да се пребори?
— Намерете си места — каза Котън на децата. — И кротувайте.
Лу го целуна по бузата.
— Успех.
Един познат фермер им направи място да седнат.
Котън продължи напред по пътеката, кимайки на познатите си в тълпата. Най-отпред бяха Милър и Уилър.
Гуд седеше на адвокатската маса, щастлив като прегладнял човек на църковна трапеза. Взираше се в тълпата, очакваща нетърпеливо да види двубоя.
— Готов ли сте да започваме? — попита Гуд.
— Не по-малко от вас — бодро отвърна Котън.
Гуд се разсмя.
— Моите уважения, но не ми се вярва.
Приставът Фред излезе да изрече официалното встъпление. Всички станаха и съдът на негова светлост Хенри Аткинс започна своето заседание.
— Въведете съдебните заседатели — нареди съдията на Фред.
Заседателите влязоха един по един. Котън ги оглеждаше и едва не падна на пода, когато зърна сред избраниците Джордж Дейвис.
— Ваша светлост — провикна се той, — Джордж Дейвис не беше между заседателите, които избрахме. Той е сериозно заинтересуван от резултата на делото.
Аткинс се приведе напред.
— Виж какво, Котън, сам знаеш колко трудно набираме заседатели. Трябваше да освободя Лерой Дженкинс, защото жена му се разболя, после пък Гарси Бърнс го ритна муле. Знам, че Джордж Дейвис не е твърде обичан, но и той има право да служи на обществото. Я кажи, Джордж, можеш ли да вземеш честно и безпристрастно решение по този случай?
Облечен в неделния си костюм, Дейвис изглеждаше кротък и достопочтен.
— Да, сър — каза той и се огледа наоколо. — Ами че нали сме съседи с Луиза, всички го знаете. Добре се погаждаме с нея.
И той се усмихна с усилие, сякаш за пръв път опитваше нещо подобно.
— Сигурен съм, че мистър Дейвис ще бъде чудесен заседател, ваша светлост — каза Гуд. — Няма възражения от наша страна.
Котън погледна Аткинс и странното изражение на съдията го накара сериозно да се замисли какво става всъщност.
Лу седеше безмълвно, макар че кипеше от гняв. Всичко беше измама. Искаше й се да скочи и да го каже на висок глас, но за пръв път в живота си не смееше. В края на краищата това беше съд.
— Лъже! — отекна пронизителен вик и всички глави в залата се завъртяха натам, откъдето бе дошъл.
Лу се озърна и видя, че Оз е скочил на седалката и стърчи над всички наоколо. Очите му пламтяха, пръстът му сочеше право към Джордж Дейвис.
— Лъже — изрева отново Оз с тъй плътен глас, че Лу не можа да го познае. — Той мрази Луиза. Не е честно да бъде тук.
Котън бе онемял като всички останали. Съдията Аткинс гледаше недоволно момчето. Гуд се готвеше да скочи на крака. А в погледа на Дейвис гореше такава омраза, че Котън благодари на Бога, задето човекът няма оръжие подръка. Котън се втурна към Оз и го накара да млъкне.
— Очевидно склонността към буйства на обществено място е характерна за целия род Кардинал — изрече с гръмовен глас Аткинс. — Не можем да търпим подобно нещо, Котън.