— Съгласен съм, стига да има мека възглавница и тъмна стая.
— Тогава да вървим.
Двамата се качиха в ягуара и напуснаха безопасността на паркинга. Уилър потегли по магистралата, но вместо да се отправи на юг, зави на запад, към Бел Еър. Таниша го погледна учудено.
— Първо трябва да се отбия на едно място — каза той.
Лиз Касиди стоеше във фоайето на къщата на Прескот в Бел Еър и гледаше свирепо Таниша. Уилър най-сетне излезе от кабинета на брат си, понесъл десетия том на „История на Калифорния“ от Джон Стодард.
— Къде ще я носиш? — попита снаха му.
— Ще върна книгата, Лиз. Обещавам.
— Липсваше ни на погребението на Прескот.
Гласът й звучеше сприхаво.
— Съжалявам.
— Забавлявате ли се с твоята приятелка полицайката? — студено попита тя. — Успяхте ли вече да опетните доброто име на Прескот?
— Съжалявам, Лиз. Знам, че няма да разбереш какво се опитвам да направя. И не очаквам да го сториш.
Таниша усети, че започва семеен скандал.
— Много добре, Уилър — рече Лиз с пронизителен глас, който изпълни помещението. — Всичко ми е ясно. Прескот се опита да ти помогне. Да обясни на майка ти безсмисления ти начин на живот. Защитаваше те, когато никой друг не беше на твоя страна, а в замяна ти си решил да разрушиш представата за него. Ти си най-жалкото човешко същество, който съм виждала.
— Всичко ми омръзна… Дойде ми до гуша, Лиз. Помисли какво би станало, ако това „жалко човешко същество“ не се беше появило тук преди седмица. Ти и Холис също щяхте да сте мъртви. Не аз започнах тази история. Не аз причиних тази трагедия на семейството ни, но със сигурност ще я разнищя. Ще разбера кой уби брат ми… Правя го заради Прескот. Той искаше да постъпя така. Помоли ме да го сторя.
Уилър и Таниша се обърнаха и излязоха от къщата.
Върнаха се на магистралата и поеха на юг. Уилър мислеше за последната среща с брат си. Той седеше срещу него в ресторанта на клуб „Уестридж“. Прескот каза нещо, което тогава Уилър не разбра, но сега му даде сили да продължи с разследването.
„Каквото и да се случи, обещай ми, че ще постъпиш правилно.“
Понякога Уили мислеше за драконите. Беше чел книги за митичните китайски символи на силата. Драконите бяха най-едрите от триста и шейсетте вида люспести влечуги, които живееха на земята. Имаха четири крака, но често ходеха на два. Имперският дракон имаше пет пръста на всеки крак, а останалите — само четири. Говореше се, че драконът прилича на девет други животни — на елена по рогата, на камилата по главата, на дявола по очите, на змията по шията, на крокодила по големия корем, на шарана по люспите, на орела по ноктите, на тигъра по краката и на вола по ушите. Малкият дракон беше като гъсеница в копринена буба и имаше много крака и малко ум в главата. Но големият дракон властваше и на небето, и на земята.
Уили седеше в личния си самолет и мислеше за драконите, докато американските митнически власти подпечатваха визата му. Той пътуваше с британски паспорт, затова влизането му в Съединените щати все още беше лесно.
Самолетът му бе спрял на летището в Лос Анджелис пред изхода за частни полети. Най-сетне служителите на митническите и имиграционните власти подпечатаха паспорта му и пуснаха самолета, без да проверяват багажното отделение, където беше смъртоносното куфарче.
Уили прекоси помещението и се качи в сив линкълн. После изчака да донесат багажа му. Последният куфар бе взет от тайното отделение и отстрани имаше надпис на руски език. Куфарът бе сложен в багажника наред с другите принадлежности на Уили.
Мъжът, който седеше зад волана на линкълна, се представи като Ли Чоу и добави, че американското му име е Дани. Той включи на скорост и потегли към изхода от летището. Уили не му каза нищо. Предпочете собствените си мисли пред един безсмислен разговор.
Докато пътуваха към Китайския квартал, той си спомни легендата за Глупавия дракон. Съпругата на Глупавия дракон била много болна. Двамата живеели на дъното на океана. Жената рекла: „Трябва да изям сърцето на умна маймуна, за да оздравея“. „Но откъде да намеря такова сърце?“ — попитал Глупавия дракон. „Не знам — отговорила жена му, — но трябва да опиташ, иначе ще умра.“ Глупавия Дракон изплувал на брега, за да търси умна маймуна. Накрая намерил една, която седяла на най-високия клон на огромна върба. „Ще те заведа където искаш — рекъл Глупавия дракон. — Само се качи на гърба ми. Много по-лесно е да яздиш, отколкото да вървиш.“ „Но аз не искам да яздя — отговорила маймуната. — Мога да скачам от клон на клон.“ „Ще отидеш много по-далеч и по-бързо, ако се качиш на гърба ми“ — увещавал я Глупавия дракон. Умната маймуна го яхнала и той се потопил в океана. Очите и устата на маймуната се напълнили с вода и тя извикала: „Защо ме водиш в океана?“. „Защото жена ми е много болна и ако изяде сърце на умна маймуна, няма да умре.“ „О, това е ужасно — казала умната маймуна. — Жена ти ще умре, защото оставих сърцето си горе на дървото. Ако иска да го изяде, трябва да се върнем да го вземем.“ Глупавия дракон се обърнал и се изкатерил на земята. Умната маймуна скочила на дървото и бързо изтичала на безопасно място. „Какво правиш, малка приятелко? Трябва да се върнеш и да донесеш сърцето си, защото жена ми умира.“ „Ти трябва да си много глупав дракон“ — изсмяла се маймуната от най-високия клон на дървото.