— Бабо, няма къде другаде да отидем. Едни хора ни преследват, но тук няма да ни намерят.
Надин затвори очи. Когато отново ги отвори, в погледа й се четеше умора и примирение.
— Всемогъщи боже — прошепна. — В какви само неща се забъркваме ние, глупците?
Уилър си задаваше същия въпрос.
Те бяха събрани пред него и седяха на дървени столове, които бяха донесли от залата за съвещания. Стаята беше малка и прекалено затоплена и всички лъщяха от пот с изключение на Уо Лап Лин. Той седеше търпеливо, охлаждан от желязната си воля. Сухоземния дракон описваше случилото се по време на нападението около летището. По тялото му още личаха следите от жестокия побой, който му бе нанесен в Южния централен район. Лицето и устните му бяха подути. Чернокожите го оставиха да лежи в безсъзнание там и когато най-сетне дойде на себе си, успя да вземе такси и плати с петдесетте долара, които винаги държеше скрити в едната си обувка. Сухоземния дракон завърши злополучния си разказ и погледна ужасен могъщия Шан Чу.
— Ти опозори себе си и Братството — рече Уили и лицето и ушите на Сухоземния дракон мигновено пламнаха от вина и срам. — Имаме ли представа къде са онези двамата?
Уили говореше на фукиенизийски, защото повечето гангстери от „Бамбуковия дракон“, присъстващи в стаята, бяха от провинция Фу-Киен и не знаеха мандарински и кантонезийски.
— Не, Шан Чу — отговори Бялото ветрило на триадата в Лос Анджелис, петдесетгодишен и изключително боеспособен гангстер, който бе дошъл в Щатите от Тайван в края на шейсетте години. Казваше се Чу Лу. Дрехите му бяха с бойните цветове на „Бамбуковия дракон“ — черен панталон и риза и червена лента на главата. Той се страхуваше, че най-могъщият Шан Чу от централата на триадата в Хонконг ще вдигне ръка и ще заповяда да го убият заради провала. — Имаме информатор в полицията. Една от телефонистките. Тя подслушва разговорите. Чернокожата детективка се е обадила на капитана си и е оставила телефонен номер. Не е съобщила адрес, но кодът е 213, а първите цифри са 485, което означава, че се намира някъде в Южния централен район.
— Къде е този район? — попита Уили. — Далеч ли е?
— Това е част от Лос Анджелис — с уважение обясни Бялото ветрило.
— В Лос Анджелис живеят над три милиона души. Нима предлагаш да тръгнем да обикаляме града с коли и да я търсим? Убеден съм, че това не е решението ти.
Уили беше уморен от полета и ядосан заради провалите. Местните членове на триадата бяха безцеремонни хора, но, изглежда, им липсваха изобретателност и коварство.
— Най-почитаеми Шан Чу — рече Бялото ветрило и се поклони, за да покаже сервилност. — Южният централен район е негърското гето, където безпричинно убиват хора. Но ние имаме огромно влияние там, защото местните банди продават китайския бял прах. Ние снабдяваме много пласьори на наркотици. Бандите контролират всичко в онзи квартал, но се нуждаят от нашия хероин. Вече им казахме, че има голяма награда за чернокожата полицайка Таниша Уилямс и нейния бял приятел.
Бялото ветрило погледна стоическото лице на Уо Лап Лин и изведнъж се запита дали не бе направил грешка, като му каза, че разчита на чернокожи да решат този проблем.
— Няма значение дали котката е черна или бяла, стига да лови плъхове — добави той, цитирайки една от известните мъдрости на Дън Сяопин.
Уили почувства, че събитията се бяха обърнали срещу него. Двамата американци се бяха прибрали в родината си и вероятно нямаше да е трудно да предадат откраднатия документ в опасни ръце. Сега времето беше най-злият му враг.
Слухът се разнесе по улиците за по-малко от два часа. Таниша Уилямс бе оценена на петдесет килограма китайски бял прах.
В три часа следобед Лафранс седеше пред магазина за алкохол и пиеше бира. Още го болеше от удара и бе ядосан. От пустинята беше започнал да духа горещ вятър и температурата се повишаваше — нещо, което не помагаше на настроението му. От паркинга зад ъгъла се чуваха гласовете на Сам Лошия и Малката мечка, които тичаха насам-натам и се прицелваха с топката във въображаем баскетболен кош.
— Човече, ако гепя оная гаднярка, с кинтите ще си взема някоя готина слива за чукане — каза Сам Лошия, докато Малката мечка дриблираше на място с топката, без да бърза да играе заради жегата.
— Петдесет кила, така ли рече оня тип? — попита другият и спря да дриблира. — Чист ли е, или говорим за някакви лайна със стотици примеси?