— Няма да получа медал, така ли?
— Боя се, че не. Между другото, официалната версия за раната ви е, че сте били на яхтата на чичо ви, почиствали сте пушката и без да искате сте се простреляли в гърдите.
— Всички ще повярват. Нищо не мога да правя като хората.
Лу Фишър стисна ръката му.
— Ако мога да ви помогна с нещо, господин Касиди, не се колебайте да ми се обадите.
— Сигурно няма да проявите интерес, ако ви помоля да изясните нещата на майка ми.
— Гледаме да стоим настрана от семейните въпроси — отвърна той, излезе и изчезна от живота му.
Уилър се чудеше какво се бе случило с нелегалните имигранти, с разследването на убийствата на брат му и Анджела и дали са заловили убиеца на Рей Фонг. Предполагаше, че участието на брат му в незаконното прехвърляне на китайци в Съединените щати и подкупите в коридорите на властта вероятно няма да бъдат включени в официалните доклади. Залогът беше твърде голям и той всъщност се радваше на това.
Таниша спеше в болницата, откакто махнаха охраната пред вратата му. Прекарваше дните, седнала на неудобен стол, и играеше карти с него или само държеше ръката му, докато той заспеше.
— Майка ти още ли не е идвала да те види? — попита тя една вечер.
— Не, но ми е изпратила писмо.
Уилър й даде плик, който съдържаше нотариално заверено съобщение, че е изключен от списъка с наследниците на баща си.
— По дяволите. Няма майтап, а? — рече Таниша.
— Животът в Бевърли Хилс е труден — отговори й той.
Рамон Делгадо намери време и един следобед дойде да го види в болницата, като доведе и семейството си. Барманът застана почтително до леглото му. Децата и съпругата му бяха облечени в официалните си дрехи и му се усмихваха стеснително.
— Вече сте добре, господин Касиди — каза Рамон и красивото му лице засия в усмивка. — Скоро очаквам да ви видя в клуба.
Госпожа Делгадо бе сготвила пиле и чили. Рамон бе внесъл тайно бутилка „Ват 69“ — любимото уиски на Уилър. След като семейството си тръгна, той даде шишето на нощната сестра.
Изминаха няколко седмици. Лекарите махнаха дренажите и катетрите и Уилър най-сетне беше изписан. Изведоха го с количка от болницата. Олюлявайки се, той направи двете крачки до жълтата мазда на Таниша и с въздишка се отпусна на предната седалка.
Рик Верба бе успял да убеди детективите от Отдела за вътрешно разследване да прекратят проучването на Таниша. Този безпрецедентен в кариерата му подвиг бе извършен с помощта на шефа на полицията в Лос Анджелис Карл Ледикър. И той, също като Уилър, бе инструктиран от Лу Фишър. Ледикър не можеше да каже на момчетата от Отдела за вътрешно разследване какво е направила Таниша, но вместо това изчисти досието й, без да дава обяснения.
После, две седмици по-късно, Уилър и Таниша седяха в апартамента му, сгушени на дивана пред прозореца, който гледаше към клуба в Бел Бър. От перестите облаци ръмеше дъжд и над зелената морава се бе извила великолепна пъстроцветна дъга. Този дъжд беше най-красивият, който бе виждал. Сякаш капките съдържаха послание, че животът все още има стойност и щастието е някъде от другата страна на дъгата. Той си бе възстановил половината от килограмите, които бе свалил, и започваше да мисли, че отново ще бъде какъвто е бил преди. Но се притесняваше как ще плати наема за мансардата и реши да си намери работа. Двамата с Таниша бяха разгърнали неделния вестник и четяха обявите.
— Ето — каза тя. — „Разпространител на бои търси продавач“.
— Не. Достатъчно съм замаян и без да вдишвам изпаренията от боите по цял ден. А какво ще кажеш за тази? „Търси се рекламен агент на Фолксваген.“
— Имаш богат опит с тази марка коли — отбеляза Таниша, спомняйки си за лудорията му преди петнайсет години.
— Учуден съм, че ми се размина — мрачно изрече Уилър. — Някой трябваше да ми строши фаровете.
Тя остави вестника и сложи глава на рамото му.
— Апартаментът ми е твърде малък, но можем да живеем в къщата на баба ми — рече.
— Мисля, че там не се представих много добре — отговори той, после се вгледа в нея, протегна ръка и погали косите й. — Знаеш ли какво виждам, като те гледам.