Таниша поклати глава.
— Виждам достойнство, сила и благородство. И се чувствам абсолютно нищожество. Искам да бъда нещо голямо за теб. Да се гордееш с мен. Цял живот съм се провалял. Наближавам четирийсетте, а седя тук и чета обявите за работа. Но искам да знаеш нещо, Таниша. Аз ще успея. Ще посрещна предизвикателството. И знаеш ли защо?
— Защо?
— Защото сега имам някого, за когото да го направя. Най-сетне намерих смисъл в живота.
Тя го целуна и се притисна до него, после сложи глава на гърдите му. Двамата седяха в апартамента и гледаха слънцето в късния следобед. Пъстрата дъга постепенно изчезна. Уилър осъзна, че никога не се е чувствал по-щастлив. Скоро щеше да си намери постоянна работа и да предложи на Таниша да се оженят. Знаеше, че тя ще се съгласи. Щеше да се ожени за нея и нито за миг да не й дава повод да съжалява, че е свързала живота си с него.
Тя се сгуши в него и той усети ударите на сърцето и топлината на тялото й. Разбра, че сега, след шест седмици, най-сетне е дошъл моментът. Погледът му се отправи към лавицата със снимки. Някои бяха на родителите му, други — на него с предишните му приятелки. Очите му потърсиха любимата му снимка, на която бяха двамата с Прескот в деня, когато брат му завърши гимназия. Уилър бе прегърнал Прескот; в погледа на брат му се четеше обожание и обич, а в очите на Уилър — решителност да го закриля. Това беше снимка на неизпълнени обещания.
„Уилър, ще ме научиш ли да хващам топката?“
„Ще ми покажеш ли как да карам скейтборд?“
„Можеш ли да убедиш онова момиче да излезе с мен?“
И Уилър заплака за брат си, когото обичаше, но не бе предпазил. Таниша го притисна до себе си, докато риданията разтърсваха тялото му.
Когато слънцето залезе, той най-после се сбогува с брат си.