Най-големият пазар за криминалната му империя беше Америка, която бе съсредоточила почти всичките си полицейски сили върху италианската мафия и колумбийските наркокартели. Уили беше изумен. Двете престъпни организации заедно печелеха едва двайсет милиарда. Въпреки това тъпите американци се занимаваха само с тях, докато неговата триада разлагаше американското общество с оръжие, наркотици и нелегална имиграция, извличайки три пъти повече пари, а той се снимаше с президента на Съединените щати. Това беше вълнуваща и ободряваща езда.
Сега Уили беше шейсет и девет годишен и пътят като че ли свършваше. Бе подал документи за трансплантация на бъбреци в болницата „Слоун-Кетъринг“, откъдето му съобщиха, че има донор. Отиде там с тримоторния си частен самолет, но в последния момент откриха несъвместимост. Отпратиха го без обяснения или съчувствие.
— Ако не ти присадят бъбреци, ще умреш — заяви личният му лекар, прекъсвайки мислите му.
Животът на Уили беше смесица от насилие и власт. Бе покорил множество жени, врагове и богатство. Уо Лап Лин яздеше зъл тигър. На младини с лекота обяздваше звяра. Тигърът го носеше бързо и надалеч и по негово указание се справяше с противниците му. Но сега мъжът се бе вкопчил отчаяно в него и едва се крепеше. Паднеше ли, знаеше, че тигърът ще се обърне и ще го убие.
— Кажи на пилота да ме върне в Пекин — прошепна той.
Лекарят се обърна и се отдалечи, а кръвта в животоспасяващия апарат изсъска и запулсира в краищата на двете пластмасови тръбички, подаващи се като качулати кобри от Уили — едната изсмукваше кръвта, а другата я връщаше, изплюваща я обратно в него.
Проблемът с язденето на тигъра беше, че след като ездата свършеше, беше невъзможно да слезеш от гърба на злия звяр.
Болница „Дружба“ в Пекин беше чиста, но не и дружелюбна. Сивите стени и жълтите плочки на пода предизвикваха лоши предчувствия. Лекарят комунист му направи пълни изследвания. Провери жизнените функции на Уили, после каза на умиращия водач на триадата, че спешно се нуждае от трансплантация на бъбреци. С всяка минута шансовете му за оцеляване намаляваха. Но това не беше нещо ново. Когато Уили го попита на мандарински китайски дали присаждането може да бъде извършено, лекарят само го погледна, изцъка с език по много странен начин и излезе от стаята.
Сънищата на Уили Уо Лап Лин ставаха все по-чудновати. Когато беше буден, предполагаше, че вероятно токсините в кръвта му тровеха съзнанието. Друг път се питаше дали това не е поглед към тъмния коридор на психическото му равновесие. Ако беше така, неясната светлина под онази врата беше мрачна и обещаваше неприятности.
Онова, което му се присъни в болницата в Пекин, беше наистина странно. Седеше в леглото и изпитваше потребност да уринира. Подът гъмжеше от гърчещи се отровни змии, които съскаха срещу него. Трябваше да отиде до тоалетната, но нямаше обувки. Змиите щяха да го ухапят и умъртвят. До леглото му спяха две снежнобели кучета от породата акита. Уили ги повика. Те вдигнаха глави, после дойдоха при него и послушно седнаха от двете му страни. Изведнъж в ръката му се появи нож. Той се обърна и го заби дълбоко в едното, сетне в другото куче. Животните седяха търпеливо, докато той ги разрязваше и изваждаше вътрешностите им. После пъхна крака в тях и нахлузи труповете им като огромни, космати, бели домашни чехли. Слезе от леглото, стъпи в морето от змии и предпазливо тръгна с новите си кучешки обувки… но сетне бавно и настойчиво кучетата започнаха да се движат — едното надясно, другото наляво. Макар и паникьосан, Уили разбра, че е бил подведен от тяхната внушаваща доверие красота. Не можеше да ги контролира. Стоеше разкрачен и едва се крепеше, а гениталиите му висяха на няколко сантиметра от съскащите змии. Загуби равновесие и започна да се свлича надолу.
Стресна се и се събуди. Отвори очи и видя гладкото, осеяно със старчески петна лице на Чен Бода. Китайският политик стоеше в стаята и мълчаливо се взираше в него. Беше странно, дори страшно да се събудиш посред нощ и да установиш, че един от най-влиятелните хора в Китай — а може би и в целия свят — те е наблюдавал и е кроил планове, докато си спял. Чен Бода беше на седемдесет и една години. Кожата му имаше цвета на стар калиграфски изписан пергамент — пшениченожълто. Беше висок само метър и петдесет. Западните дипломати отказваха да го приемат на сериозно заради ръста му; мислеха, че е дребнав човек. Това беше грешка, за която едва сега започваха да съжаляват. Чен Бода имаше топли кафяви очи, ангелско изражение и безмилостно сърце.