Влезе в огромното студено помещение. Седна на последната пейка и погледна разпятието на олтара в далечния край. Катедралата беше великолепна, с висок сводест таван. Мракът я правеше страшна. Единствената светлина идваше от мъждукащите свещи. Фу Хай беше изтощен. Главата го болеше от безсъние. Краката му бяха подути от усилията и от тичането. Счупените му зъби пулсираха. Ужасно му се спеше, но беше твърдо решен да остане буден.
Събуди се, когато една ръка леко го разтърси. Скочи и видя възрастен китаец, който не носеше расо.
— Кой си ти? — попита мъжът. Гласът му беше тих и любезен.
— Аз съм… Аз… — Фу Хай се боеше да каже името си, дори да говори. Сетне неусетно добави: — Дойдох да се срещна с Джон Уайт.
Отец Джон Уайт упорито използваше християнското си име въпреки преследванията. Той беше няколко години по-възрастен от Фу Хай. Двамата седяха на твърдите дървени столове без тапицерия. Отец Джон беше облечен в черно расо с бяла якичка. Беше много слаб и носът му явно бе чупен многократно.
— Идваш отдалеч — каза той.
Старецът, който го бе намерил заспал на пейката, се върна, носейки поднос с димящ ориз и пиле.
— Чувствам се странно тук — рече Фу Хай, без да знае как да започне. — Не съм вярващ.
— Това не означава, че не си добър човек — отвърна отец Джон, сетне протегна ръка и бутна подноса към Фу Хай, който умираше от глад, но не погледна храната.
В същия миг младият мъж забеляза, че ръката на свещеника е обезобразена и съсухрените пръсти са свити като нокти на хищна птица. Костите бяха счупени като на баща му.
— Бил си класов враг по време на културната революция, нали? — попита Фу Хай и започна да се храни.
Отец Джон вдигна двете си ръце и му ги показа.
— Културната революция не беше лек период. Червените войници нападнаха това красиво място и изпочупиха цветните стъкла и статуите отвън. Тогава бях осемнайсетгодишен и току-що бях станал свещеник. Бях още наивен и се опитах да ги спра. Те сложиха ръцете ми на каменните стъпала на катедралата и удряха, докато не остана здрава кост. Сега не мога да давам причастие. Дори не мога да държа разпятието на Христос.
— Същото се случи и с баща ми. Обвиниха го, че е нарушил „Четирите големи“ — каза Фу Хай. Веднага почувства близък свещеника, щом разбра, че имат почти една и съща ужасна съдба. Разказа му за баща си. Когато свърши, отец Джон кимна.
— Хората вършат странни и грозни неща в името на политиката и културата — каза. — Но това не може да бъде избегнато. Разбрах, че по-лесно можеш да промениш реките и планините, отколкото хората.
Фу Хай знаеше, че това е истина, и реши да сподели желанията си с този мил отец.
— Трябва да намеря „Змийска глава“ — каза, — но нямам пари. А съм сигурен, че ще ми трябват.
— Необходимо е да дадеш предплата, но това може да бъде уредено. Имам известно влияние сред онези хора.
— Тогава познаваш „Змийска глава“? — попита Фу Хай. Сърцето му заби по-силно.
— Познавам човек, който се занимава с тези неща. Наричат го Тоу Клепоухия. Работи за Хенри Лиу, могъщият Бяло ветрило на триадата „Чин Ло“ в Хонконг.
— Трябва да отида в Америка. И да намеря начин да заведа там любимата си сестра и семейството й.
Фу Хай се опита да си спомни Сяо Жи като дете и да прогони спомена за преждевременно състарената жена с пожълтели зъби и мършаво тяло, която го бе погледнала в очите и се бе разплакала.
— Ще поговоря с едни хора. А през това време ти трябва да поспиш. Изглежда, много дни и нощи не си почивал.
Най-сетне Фу Хай се почувства в безопасност. Нахрани се, легна на твърдата пейка, на която седеше, и мигновено заспа. Имаше чувството, че лакираното дъбово дърво е меко като дюшек от облаци.
Когато се стъмни, отец Джон го събуди и го изведе навън. Там чакаше грозно момиче с големи зъби и сплескан нос. Говореше на фукиенизийски, диалект, който Фу Хай не разбираше. Отец Джон поговори с нея, после се обърна към младия мъж:
— Тя ще те заведе при „Змийската глава“. На добър час.
Свещеникът се помоли на Бога за Фу Хай. Мълвеше на странен език. Той не го разбра, но предположи, че е латински.
Без да го поглежда грозното момиче го поведе по широките стъпала на катедралата. Отидоха пак на остров Шам-Ян, минаха по множество тесни улички и накрая водачката му спря, обърна се, сложи ръце на раменете му и го бутна да седне на каменна пейка. Не му каза нищо, но той разбра, че трябва да чака. Момичето го остави там.