— Тогава ще дойда с вас.
— Няма да ми е нужна помощ.
— Мислите, че брат ми може да е бил замесен в нещо престъпно… Майка ми е на път да ме лиши от наследство. Ако ви помогна и тя разбере, ще ме обеси на оградата на имението. Залогът е голям. Но главното е, че се заклех пред себе си да се опитам да разбера кой уби Прескот. За мен това е много важно. Но не съм сигурен във вашите мотиви, детектив Уилямс, и тъй като не знам каква е целта ви, ще дойда с вас, иначе няма да ви дам пари.
— Това е лудост.
— Може и да е така, но не искам брат ми да бъде обвинен в нещо, което не е извършил.
16.
Център за изследване на престъпността по тихоокеанското крайбрежие
Пристигнаха в Кливланд в четири и трийсет следобед. Нямаха багаж, затова веднага излязоха от сградата на летището. Таниша включи клетъчния си телефон и докато Уилър търсеше такси, се обади в отдел „Криптография“ в полицията в Лос Анджелис. Свърза се с Марк Уотсън, очилат научен технократ, който сякаш бе лишен от индивидуалност. Поне тя не забелязваше нищо такова.
— Не мога да го дешифрирам — каза той, след като попита как върви работата. — Прилича на код по книга и без книгата не можем да го разгадаем.
Тя го помоли да й обясни как се дешифрира код по книга.
— Това е най-лесният за употреба и най-трудният за разгадаване код — въздъхна Уотсън. — Разработен е от германците и е използван от шпионите по време на Втората световна война. Двете общуващи страни трябва да имат книгата. После само използваш номера на която и да е страница и броиш до буквата, която ти трябва на тази страница. Например, ако търсиш „Ц“, обръщаш на коя да е страница, да речем на двайсет и втора, сетне броиш до първото „Ц“. Да кажем, че това е петнайсетата буква на тази страница… Така, първата буква е 22–15. Убеден съм, че Прескот Касиди е използвал такъв код. Но няма да можем да го дешифрираме без книгата. Съжалявам.
Уотсън говореше така, сякаш бързаше да затвори.
— По дяволите — измърмори Таниша. — А нещо за „1414“?
— Няма го в базата данни, с която разполагаме, но китайците обожават нумерологията, затова ще попитам външен човек да провери дали цифрите имат някакво значение.
Докато пътуваха в самолета за Кливланд, Уилър прочете доклада на Уилард Дж. Викърс. Върна го на Таниша, когато се качиха в таксито и се отправиха към Центъра за изследване на престъпността по тихоокеанското крайбрежие.
Оказа се, че сградата е дървена и се намира на забутана улица в район със смесено население в Южен Кливланд. Двамата се вторачиха неспокойно в небоядисаната къща и надрасканите стени на квартала.
Шофьорът на таксито ги гледаше гневно. И той не беше доволен от мястото.
— Ето, тук е! — изръмжа с някакъв акцент от Близкия изток.
— Това не може да е Център за изследване на престъпността — каза Таниша.
— Очакваше нещо с фоайе и въртящи се врати, а? — размишляваше на глас Уилър, докато слизаха от колата.
Шофьорът потегли, преди да успеят да го спрат.
— Може би трябваше да задържим таксито — каза Уилър.
— Малко закъсняхме — въздъхна тя.
Двамата тръгнаха по обраслата с трева пътека, водеща към разнебитената веранда.
Пред вратата имаше дървена табелка, която бе паднала от металната рамка. Уилър я взе. Там с избледнели печатни букви пишеше:
— Не знам за теб — рече той, — но аз току-що изпитах вълнение.
Таниша се намръщи и потропа на вратата. Сетне натисна звънеца, който изсвири края на известно парче от седемдесетте години.
— Песента не е ли „Давай така“ на „Грейтфул Дед“? — попита Уилър.
— Господи! — измърмори Таниша.
Бяха отишли чак в Кливланд, за да посетят Центъра за изследване на престъпността, а институцията се оказа дървена къща в предградията на града със звънец, чиято мелодия беше наркоманска музика от седемдесетте години. Тя отново позвъни и красива млада китайка отвори вратата. Беше облечена в къса тясна фланелка и скъсани джинси и ги гледаше с нефокусиран поглед.
— Да — каза. — Познаваме ли се?
— Уилард тук ли е? — попита Таниша.
— Уилард лети с Мексиканските въздушни линии. Ще се приземи едва след час.
— Не е ли в града? — попита Уилър и момичето премести отегчените си очи към него.