— Ясно, продължавайте по-нататък — каза Таниша, докато бързо записваше всичко.
— През 1966 година в Хонконг избухват антиколониални бунтове срещу увеличаващите се такси за ферибота. Това, разбира се, е само повод и протестите са насочени срещу британското господство. Подкрепяните от комунистите профсъюзи искат да управляват колонията. Ето защо изборите са толкова важни. Но аз се отклоних от същността на въпроса — ухили се той. — И така, да се спрем на събитията днес. През 1984 година Маргарет Тачър подписва в Пекин съвместна китайско-британска декларация, която според мен е чиста глупост, защото мисля, че никога няма да бъде изпълнена. В споразумението се казва, че след като през юли 1997 година китайците поемат контрола над Хонконг, ще има „една страна, две системи“. Едната страна, разбира се, е Китай. Двете системи са свободна пазарна икономика за Хонконг и репресивна комунистическа диктатура за останалата част на червен Китай. Тези две противоположни идеологии не могат да съществуват рамо до рамо и дълбоко в себе си всеки го знае, затова всички са толкова нервни. Съединените щати и другите световни сили се опитват да повярват в тази безумна идея, защото не искат да ядосат Китай и да загубят онзи огромен пазар, нито Хонконг като банков и пристанищен център, свързващ Изтока и Запада. Освен това съвместната декларация постановява Китай да не променя капиталистическата система в Хонконг в продължение на петдесет години от датата на присъединяването.
Сега и Уилър се беше навел напред и слушаше внимателно.
— През юни 1989 година китайците плашат до смърт гражданите на Хонконг, когато се развихрят на площад „Тянанмън“. Убийствата са последвани от масово изтичане на мозъци. Богатите бизнесмени напускат Хонконг като ято гълъби, отлитащи след изстрел. Китайците не желаят Хонконг да бъде празна черупка сега, когато най-сетне е в ръцете им, затова се преструват, че ще изпълнят условията на декларацията и няма да променят нищо през следващите петдесет години, както са обещали. Пък и британците направиха нещо, което наистина ядоса китайците. Малък подарък на раздяла, така да се каже.
— Какво? — попита Таниша.
Викърс се ухили.
— Демокрацията. Можете ли да повярвате? В продължение на сто и петдесет години британците са управлявали Хонконг като монархия. Държали са се с гражданите като с крепостни селяни и роби. Забравете за британското поданство! Единствените изборни длъжностни лица, за които жителите на Хонконг можели да гласуват, са били градските съветници, отговарящи за амбулантните търговци, събирането на боклука и имената на улиците. Говоря сериозно! После, шест години преди да си оберат крушите, британците решават да проведат свободни избори за законодателен съвет. Представяте ли си как са се вбесили комунистите в Пекин! Те никога не са имали намерение да спазват съвместната декларация. И сега, само осем години след убийствата на площад „Тянанмън“, те трябва да продължат и да се оправят с новото хонконгско демократично движение пред очите на целия свят. Ако сгазят лука в Хонконг, китайците ще изложат на риск статута си на най-облагодетелствана нация в търговията. Ето защо трябва да действат предпазливо. През декември назначиха Тун Чи Хуа, корабостроителен магнат от Шанхай, за пръв губернатор на Хонконг. Два часа след полунощ на 1 юли 1997 година изритаха избрания законодателен орган и го замениха със свои марионетки. На сутринта изпратиха две механизирани подразделения да охраняват региона. Сега Хонконг е специална автономна област на Китай. „Автономна“, и още как! Хонконг още е златната гъска, която произвежда четирийсет процента от китайския валутен обмен. Комунистите не могат да се държат с Хонконг твърде грубо. Двайсет и девет процента от жителите на колонията са избягали. Целият свят седи и чака, питайки се какво ще стане. През лятото на 1998 година трябва да се състоят първите демократични избори. Гражданите на Хонконг трябва свободно да гласуват за нов губернатор и законодателна власт. Комунистите в Пекин очевидно не желаят шайка прозападно ориентирани социалдемократи, но ако не проведат изборите, всички ще разберат, че не спазват съвместната декларация и банките, и бизнесмените, останали в Хонконг, ще избягат. Ето защо мисля, че може да се е случило нещо много лошо, пък и чувам разни предположения и слухове.