Вътре беше влажно и миришеше на изгнили плодове и моторно масло. Стигнаха до задната част и грозното момиче отново сложи ръце на раменете му и го бутна да седне на дървената платформа. После се обърна и си тръгна.
Фу Хай седеше неподвижно и се чудеше какво ще стане по-нататък. Замисли се за онова, което се бе случило по пътя към Пекин. Най-много се изненада от промените, настъпили в Китай. Страната вече не беше спящ гигант, а се бе събудила. Навсякъде имаше нови сгради и пътища. Във всички източни провинции и градове нещата се променяха. В Китай вече имаше модерна архитектура, нов начин на живот и нови идеи. Дали не бе избрал неподходящ момент за бягство? Щеше ли да пропусне възможността, която събуждащият се великан щеше да предостави на народа си? Какво го очакваше в Америка?
Той бе чувал поразителни разкази за Америка, за имигранти, които бяха отишли там без пукнат грош и след няколко години се бяха сдобили с огромни къщи и няколко коли. Но как ставаше това? Ами ако не беше вярно? Вероятно бе направил грешка? Обаче Фу Хай знаеше, че Китай не го иска. Китай може и да се бе променил, но въпреки новото си лице не го бе посрещнал гостоприемно. Той нямаше да бъде щастлив тук. Решимостта му да замине за Америка се засили. Мечтите му щяха да се сбъднат. Конфуций е казал: „Хубавото лекарство често е горчиво на вкус“. Фу Хай стисна зъби. Щеше да преглътне горчивото лекарство на промяната и да напусне завинаги родината си.
След три часа грозното момиче се върна. С нея дойде човек, който говореше мандарински. Мъжът беше висок и с хубави обувки.
— Ял ли си? — попита той, без да се представи.
— Да. А ти ял ли си? — отговори Фу Хай.
В Китай поради дългогодишния недостиг на храна традиционен поздрав бе станало да попиташ някого дали се е нахранил. Означаваше нещо като „Как си?“, „Благодаря, добре“. Китайците не досаждат на събеседника си с дълъг списък от оплаквания.
Мъжът с хубавите обувки му каза, че „Ездата на Змията“ ще започне с кораб по Бисерната река. Фу Хай щеше да пътува в ковчег до Хонконг. Китайската армия патрулираше по границата, пазейки Хонконг от имигрантите, които се опитваха да отидат там и да се възползват от „другата система“. Пекин строго забраняваше това, но Фу Хай трябваше да прекоси Новите територии, за да напусне Китай.
— Хонконг е на около шейсет и пет километра по течението на реката — каза мъжът с хубавите обувки. — Трябва да скочиш във водата, когато товарният кораб заобикаля канал „Ийст Лама“. Ще доплуваш до брега и ще отидеш в село Уа Фу. Там трябва да се изкатериш по клисурата, и да стигнеш до Уон Чук Хан, където ще видиш скални рисунки от епохата на неолита, които приличат на спирали. Те са най-малко на пет хиляди години. Чакай там и братовчедката на Тоу Клепоухия ще те намери.
През нощта мъжът с хубавите обувки заведе Фу Хай на пристанището при малък ръждясал товарен кораб, наречен „Велик мир“.
Фу Хай се качи на борда и мина покрай членовете на екипажа, които дори не го погледнаха. После влезе в тъмен трюм, където имаше дванайсет ковчези, направени от хубаво бяло дърво, предпочитания материал за ковчези в Китай. Доставяха го от Лючжоу в автономната област Гуанси-Чжуан в Югоизточен Китай. Ковчезите приличаха на малки лодки с високи, заоблени краища. Фу Хай знаеше, че са скъпи, може би около десет хиляди американски долара. Мъжът с хубавите обувки отвори капака на най-отдалечения от тях и каза на Фу Хай да влезе вътре. Той с нежелание се подчини, опасявайки се, че престоят в ковчег носи нещастие.
— Ако се качат и претърсят кораба, войниците няма да отворят ковчега. Те се боят от смъртта — рече мъжът с хубавите обувки.
Фу Хай кимна. И той се страхуваше. Затвори очи и мъжът спусна капака.
Младият мъж прекара часове в горещия, влажен трюм. От време на време чуваше, че по металната стълба слизат хора или преместват тежки кашони, но не разбираше какво говорят. После мощният мотор на товарния кораб забръмча.
Скоро потеглиха по реката. Времето минаваше бавно за Фу Хай, жив труп в ковчега от бяло дърво. Той се запита дали войниците ще се качат на борда и дали наистина се боят от ковчезите, както бе казал мъжът с хубавите обувки. Знаеше, че хората са различни. Древната мъдрост казваше, че за различните очи цветята изглеждат различно. Надяваше се мъжът с хубавите обувки да се окаже прав.