— Ние ще тръгваме — каза Таниша, — освен ако ти не искаш да останеш, Уилър.
— И аз си тръгвам — отвърна той.
— Навън има таксита — уведоми ги Джулиан.
— Тук има нещо странно — рече Таниша. — И нямам предвид онова, което става в стаичките.
Бяха се върнали в Мандаринския апартамент в хотел „Пен“ и Таниша облече хавлиения халат и завърза колана на тънката си талия. После седна на креслото срещу прозореца. В ръцете си държеше фотокопието на недовършената карта на Града на стените.
Уилър застана до нея и погледна към пристанището.
— Дали не си губим времето? — запита се на глас.
Неоновите реклами край пристанището хвърляха лъчи светлина върху водите на залива пред тях, които приличаха на китайско ветрило от слонова кост. Моторниците препускаха в мрака и бързодвижещите се фарове се стрелкаха като светулки под черното облачно небе.
— Не мога да се отърся от чувството, че нещо не е наред — добави тя и остави картата на масата, — но съм твърде уморена, за да се досетя точно какво. Объркана съм. Лягам си.
Телефонът ги събуди в четири сутринта.
— Не мога да намеря Джони — с леко пиянски глас съобщи Джулиан. — Никой не отговаря у тях.
— Кого не можеш да намериш? — попита Уилър.
— Джони Куонг — отговори Джулиан. — Обади ми се преди два часа и говореше много странно. Сякаш се сбогуваше. Трудно е да ти обясня, но от пет години сме партньори. Не можах да заспя. Тревожех се за него, затова позвъних на пейджъра му. Не отговаря. Нещо е станало.
— Къде си?
— Ами… Е, не съм в църква.
В същия миг Уилър чу женски смях и се досети къде е Джулиан.
— Добре. Какъв е адресът? Ще се срещнем там — каза Уилър.
— Той живее в апартамент на около петнайсет минути път от вас. На Куинс Роуд Ийст 2006. Аз ще се позабавя.
— Ще те чакаме отпред.
Сградата беше стара и непривлекателна. Намираше се в безличен квартал на ъгъла на Куинс Роуд и Суолоу стрийт. Таниша и Уилър чакаха от петнайсет минути, когато фордът на Джулиан спря пред мерцедеса им. Той слезе и се качи при тях.
— Добре че дойдохте. Не исках да се обаждам в управлението и да обърквам нещата за Джони. Новите комунистически началници само търсят причина да уволнят всички нас, ченгетата от старата кралска полиция.
Той погледна Уилър и Таниша, които мислеха, че инспекторът още е пиян. Тримата пресякоха улицата и влязоха в жилищния блок. Беше почти пет сутринта и слънцето започваше да озарява далечния хоризонт.
Взеха асансьора до третия етаж, после Джулиан спря пред врата без табелка и потропа. Никой не отвори.
— Как да влезем? Да разбием ли вратата? — попита Таниша.
— Знам къде държи резервен ключ — отвърна той, приближи се до пожарогасителя, отвори стъклото, бръкна вътре и намери ключа върху навития маркуч. Пъхна го в ключалката, превъртя го и отвори вратата.
Апартаментът на Джони беше претърсван. Вещите бяха разхвърляни на пода. Столовете бяха преобърнати и тапицерията им бе разпрана. Лавиците бяха опразнени и книгите бяха разпръснати на пода. Домът му приличаше на къщата на Прескот след посещението на китайските гангстери.
— Много неприятно — измърмори Джулиан и извади 7.65-милиметровия си руски пистолет.
В апартамента нямаше никого. Таниша отвори с нокът шкафчето в банята. Беше пълно с козметика и лекарства, което показваше, че Джони не е заминал по собствено желание. Имаше мехлем от тигрова мас, който той явно използваше, за да поддържа еластична обгорялата си кожа. Когато свършиха с претърсването, Таниша излезе от спалнята и видя, че Уилър гледа снимка в сребърна рамка.
— Не трябва да я пипаш — напомни му тя.
Той се обърна и й я показа. Снимката беше на Анджи Уонг, правена вероятно преди пет години. Косите й бяха прибрани на кок. До нея стоеше около двайсет и пет годишен китаец. Таниша се вгледа по-отблизо и видя, че това е същият млад мъж, чиято снимка бе оставена върху корема на Анджи Уонг.