Единственото, от което се нуждаеше, бе пони. Елисън Еър изпрати конярите си да уловят три-четири от дивите уелски понита, за да може Джоузи да си избере кое точно да опитомят за двуколката й.
Да уловиш уелско пони, не винаги бе лесно — особено ако си си набелязал някое. Всички вярвахме, че за да успееш да уловиш див кон, самият той трябва да иска, не иска ли — ще умре, но няма да позволи да го хванат. Уелските понита се движеха почти винаги плътно едно до друго. Понякога цялото стадо се загубваше навътре из саваните и само продължителната гонитба и усилия на конярите ги връщаха обратно в просторните поля. Понякога пък се усамотяваха вдън гори, сред блатисти и затънтени местности с изсъхнали дървета. Веднъж Елисън Еър трябваше да потърси помощта на един от местните ни пилоти, тъй като стадото се беше забутало в такава саванна област, до която не можеха да стигнат и конярите. Пилотът се казваше Джоунс, адвокат по професия, известен летец-изтребител от Първата световна война. Той прелетя с шумния си малък „Сопуит“ и разгони конете от затънтеното им убежище.
Тъй като през тази година понитата бяха особено диви и хитри, конярите се затруднили изключително много при отделянето на четири-пет понита, от които Джоузи трябваше да направи своя избор. А беше и ранно лято — сезонът, в който дивите коне са най-буйни и непокорни. Блу Уотърс и още двама коняри успели да отделят четири уелски понита. Когато ги докарали, извели Джоузи в инвалидната количка и тя започнала да ги оглежда. Тогава Блу попитал господаря си защо не вземат едно пони от вече опитоменото стадо.
— О, не — отговорил Елисън. — Джоузи иска да започне отначало. Иска пони, което да прави всичко, каквото тя пожелае. Макар да не знам какво точно желае. Така или иначе, двуколката е специална и се нуждае от току-що опитомено пони, което да привикне към нея. Нека бъде както иска Джоузи, Блу.
— Е, добре, добре — съгласил се Блу, а цялата история разказал на приятелите си в хотел „Белия лебед“ в съботната вечер; всяка случка, свързана с Еърови, вървеше с пиенето. Блу имаше голям успех през това лято: според броя на бирите, които го черпеха, той знаеше как да заинтригува с разказите си. Беше висок само метър и петдесет и два, а между кривите му крака можеше да се вмести буре. В града се шегуваха, че всяка събота вечер Блу се смалява с по два сантиметра — толкова се подувал от бирата, че допълнителната тежест изкривявала краката му с още два сантиметра.
Нали били от стадото на Еър, и четирите понита, подбрани от Блу, били почти еднакви по цвят и височина и в тях нямало нищо специфично. Блу ни разказа, че затворили понитата в двора на конюшнята, а Джоузи не спряла да вика и да го кара да ги подканва да препускат.
— По-бързо, по-бързо! — викала тя.
Блу използвал камшика си, за да ги насърчава, но Джоузи се възпротивила.
— Ти ги гони! — наредила му тя.
Блу ги подгонил пешком и когато най-накрая понитата се разделили, Джоузи му заповядала да следва едно от тях и да го отдели. Да гониш пони пешком — това е състезание, в което победителят е понито (то винаги се връща при другите коне).
Блу продължил гонитбата, докато едно от понитата се обърнало и го погледнало. То отстъпило назад с наведена глава, в много агресивна и предизвикателна поза — било готово да посрещне опасността.
— Дръж го, Блу! — обадила се Джоузи. — Не му позволявай да избяга!
Начинът й на избор не бил от най-сполучливите, тъй като следвал показателите, по които Еърови се стремели да подбират най-буйните индивиди сред дивите коне — най-игривите, най-упоритите, най-умните.
Този път обаче Елисън Еър се възпротивил и казал на Джоузи:
— Джоузи, на теб ти трябва кон за теглене, а не за яздене. Между техните два темперамента има съществена разлика.
И наистина, няма съмнение, че има разлика в типа понита, предназначени за впрягане в хамут и кола, и тези за яздене.
— Не! Искам него! — настоявала Джоузи.
— Ще ти създава неприятности — предупредил я баща й.
— Не ме интересува! — държала на своето Джоузи. — Искам него!
— Добре, миличка — съгласил се Еър.
Казват, че хората си избират коне, които приличат на самите тях. Може и да е така. Но в едно съм сигурен: ако конят изглежда лош, ако погледът му е коварен, а поведението лукаво — конят е наистина такъв; ако ушите му са полегати, а изражението крие опасност — това е един истински опасен кон; ако пък изражението му е обаятелно и опасно, то и темпераментът му е обаятелен и опасен. Това е общо правило, но почти винаги важи при необяздените коне.