— Ти го уплаши, мамо.
— Но той е опасен…
Елисън мълчал и разсъждавал. После се обърнал към Джоузи и й казал, че Бо все още не преценява ширината на двуколката, в която е впрегнат.
— Ще трябва да си много внимателна и винаги сигурна откъде можете да минете и откъде не, защото той все още не може да се оправя. Ще се научи впоследствие, но в момента не се съобразява с широчината между колелата. Изобщо не я има предвид.
— Знам, знам — казала Джоузи, която нямала търпение да продължат. — Той само се стресна, нищо повече.
— Е добре, не му позволявай да се стряска. В него има скрито дяволче, Джоузи, и той ще се опитва да ти играе номера — стига да може. Ей така на̀, за да се забавлява. Но ти никога не бива да му позволяваш такива номера. Никога. Те са опасни за впрегнат в двуколка кон.
— Добре, добре — съгласила се Джоузи.
Последният етап бил впрягането на Бо в специалната двуколка с идеално полираните оси. Когато позволили на Джоузи да излезе за пръв път сама, се случило следното: двуколката се оказала много по-лека, а колелата й — благодарение на гумите и сачмените лагери — много по-гладки и Бо запрепускал с отсечена стъпка по коларския път в бързия си лек тръс, внезапно освободен от предишния тежък товар, Елисън бил доволен, а Джоузи — възхитена.
— Виж го как стъпва! — казал Елисън на жена си.
— Тя няма да се успокои, докато не подкара двуколката извън пътя през полята — рекла Пат Еър на мъжа си.
Очевидно и Елисън Еър се тревожел от това.
— Знам, Пат — отговорил й той. — Но по-добре сама да се увери какво може и какво не може да прави.
— Ами, точно пък Джоузи! — казала мисис Еър. — И да не може нещо, тя ще се стреми да го постигне. Я виж!
Джоузи пофучала с пълна скорост през портата в края на стария път. Между стълбовете имало доста разстояние, но тя трябвало да намали — нареждане на Еър за всички минаващи през портата двуколки, коли и ездачи.
— Не се притеснявай. Аз ще я наблюдавам.
— Да, ще трябва — въздъхнала мисис Еър. — Тя възнамерява да използва тази двуколка, сякаш не я кара, а язди.
VI.
Оттогава нататък често виждахме Джоузи да се разхожда с двуколката си на отвъдния бряг на реката или да препуска стремглаво из ливадите на Еър в другия край на саваните. Жълтата двуколка, Джоузи и Бо се бяха слели в едно — също като Скоти и малкият Таф, а и бяха безстрашни като тях. Джоузи пренебрегвала всяка една предпазна мярка, която Елисън Еър се надявал да й наложи, докато не започнала да обикаля почти навсякъде с двуколката си — из саваните, през разораните ниви, покрай реката. Двуколката била наистина знаменита — по-сполучлива едва ли можела да бъде. Блу разказваше в съботните дни в „Белия лебед“, че дори когато гонели овцете и подбирали конете, Джоузи следвала овчарите и конярите почти навсякъде, където можело да се язди. Пътуващите фермери, които спираха в събота в града ни, разправяха, че са виждали жълтата двуколка да се появява и изчезва на най-невероятни места. Бо бил усвоил и последния етап от обучението си — вече се наслаждавал на това, което вършел. Така че жълтата двуколка винаги интригуваше града.
Но ние никога не я видяхме в града. Джоузи трябваше да пътува от фермата до града около час — ето защо не идваше. Винаги пристигаше седнала на предната седалка на някоя от колите или камионите. Седеше все така изправена, с кокетни плитчици до раменете, а живият й поглед разглеждаше смело всичко наоколо — както подобаваше на дъщеря на Елисън Еър. Краката й бяха винаги скрити. Джоузи не можеше да допусне хората в града да видят как я носят или да я видят седнала в количката. Тя седеше и чакаше в колата. Ако пък беше на гости с родителите си, внасяха я в къщата, когато нямаше никого наоколо. Винаги беше с бричове или панталони, макар да разправяха, че масажите подобрявали състоянието на краката й.
Това беше всичко, което знаехме за Джоузи и Бо.
Междувременно със Скоти ставаше някаква промяна. Онова странно чувство на несигурност, което бе изпитал при загубването на Таф, го обхващаше с нова сила и един ден той изчезна точно така, както изчезна и малкият Таф. Отначало си помислихме, че просто е избягал от училище за няколко дни, но Ангъс Пири бе отишъл в полицията и бе съобщил, че Скоти не се е прибирал в къщи четири дни и три нощи.
— Горката жена — каза майка ми, представяйки си страшната паника, обзела мисис Пири. Тя навярно прекарваше половината от деня на балкона на мизерния си, щръкнал като изсъхнало дърво сред пустошта дом, с надеждата да зърне Скоти на пътя или на брега.
Първото нещо, за което си помислиха повечето от вас, беше реката. Може би се беше заплел в коренищата по време на риболов или докато е плувал. Или го беше ухапала змия и сега лежеше мъртъв от отровата й така, както самият той си представяше Таф.