— О, не и Скоти! — заяви брат ми Том. — Той просто е тръгнал да търси Таф.
— Но Таф го няма вече месеци наред — каза мама.
— Нищо. Отишъл е да го търси и толкова — настояваше Том.
Решихме, че Скоти е постъпил точно така, и излязохме прави.
Скоти се скрил във влака, който отиваше до съседното градче Таско. Видели го там някъде из лозята. В Таско имаше четири-пет уелски понита и явно е искал да ги огледа. Един от лозарите го заварил през нощта под ламаринения си навес за сушене на грозде. Скоти бил ял полуизсушеното грозде и от фосфата, с който било напръскано, за да се свие, го болял страшно корем. Лозарят се обадил в полицията и на другия ден върнали Скоти в Сейнт Хелън. В нашата полиция го нарекли „досадно глупаче“, тупнали го с палка по задничето и го пратили право в къщи.
След две седмици той отново изчезнал и този път се зачудили къде ли наистина може да е отишъл…
— Във фермата на Еър е — каза Боб Рънсиман, който беше дребничък, левак и доста любопитен. — Видях го там — държеше на своето Боб.
Не му повярвах и му го казах.
— Сигурно е отишъл при мандрата на Тейлър в низината Мъри — възразих аз. — Пип Тейлър има уелска кобилка и отдавна търси жребец за разплод.
— Едва ли — намеси се Том. — По-сигурно е отишъл в Лайа при мисис Стейнс. Нали се сещате — онази, която е луда по понита. Вече има четири.
А Скоти бил в саваните нагоре по течението на реката, защото някой му казал, че един от странстващите ловци на зайци яздел уелско пони. Ние всички познавахме старите ловци, но винаги имаше по един-двама полуотшелници, които скитаха навътре из саваните. Те се появяваха в града с огромни вързопи заешки кожи, които продаваха по шилинг едната на Дормън Уокър или на търговците на машини. Може би някой от тези полуномади бе „прибрал“ малкия Таф така, както Скот „прибираше“ всичко, което срещнеше на пътя си и което му се струваше безстопанствено.
Когато се завърна, Скоти ни разказа, че не е намерил никакъв ловец с пони. Ние пък го попитахме дали смята, че изобщо има такъв ловец.
— Видях един, но той караше колело.
— Колело в саваните?!
— Да. С дебели гуми и две задни колелца — като велосипед с три колела. Носеше пушка и ядеше всякакви птици — дори бекаси.
Скоти обикаляше с този човек един-два дни, за да открие ловеца с понито, но скоро се убеди, че такъв ловец няма. В града се мотаеха още няколко скитника — може би пък някой от тях бе човекът с понито…
И все пак Скоти продължаваше да профучава вечер през града на път за дома си. Но видът му бе такъв, сякаш бързаше за някъде другаде.
Той отново изчезна един вторник, а в петък майка му дойде в града — или по-скоро дойде у дома. Помоли мама да пусне мен и Том да потърсим Скоти отвъд реката, в саваните, които бяха част от владенията на Еър.
Мама задържа мисис Пири, докато се върнем от училище в четири и половина. Седяха в трапезарията и пиеха чай. Тя беше с черна рокля, черни чорапи и обувки, с доста нескопосано залепени (може би от Скот) подметки от стари гуми. Беше дребничка и на главата си носеше лъскавочерна овехтяла сламена шапка с тясна смачкана периферия. На шапката й имаше две черешки, а под тях очите й гледаха в една точка някъде далеч, без да забелязват нищо наоколо. Това бе погледът на самотен човек, но и на човек, който прекарва голяма част от времето си в мисли за миналото, бъдещето или нещо съвсем, съвсем отвлечено. Мисис Пири бе винаги като унесена. Когато мама ни предаде молбата й, Том веднага предложи план — ще преплуваме реката и ще бъдем сред саваните, преди да се стъмни.
— Няма да преплувате реката — каза мама. — Ще прекосите моста и ще попитате Еърови може ли да минете напряко през техните ливади.
Тогава дойде татко и като чу за какво става дума, каза:
— Много по-просто ще бъде да се обадим на Еър и да го помолим да каже на конярите си да потърсят Скоти.
И той се обади на Елисън Еър. Каза му, че едно от момчетата в града — синът на Пири, който има едно от неговите понита, е изчезнало и е вероятно на техния бряг. Та би ли съобщил на конярите си да го потърсят в саванната местност нагоре по течението?
— Още утре ще изпратя Блу Уотърс — отговорил Елисън.
Татко затвори телефона и попита мисис Пири дали това е достатъчно. Мисис Пири кимна и изгледа равнодушния телефон така, сякаш я бе лишил и от последната надежда. После стана, мина през верандата, а аз, мама и Том я изпратихме до външната врата. Не плачеше, но изглеждаше объркана и разтревожена.