— Не се тревожете, мисис Пири — рече Том. — Скоти ще се върне. Той просто търси Таф.
— Но какво яде и къде спи? — попита мисис Пири, като че ли можехме да знаем. Силният й акцент бе почти неповлиян от австралийските гласни и пропуснати съгласни. Струваше ми се, че тя не е притеснена от изчезването на Скот, а от пустотата, настанала след неговото изчезване в и без това празния й живот. Изглежда, това бе непоносимото. Чувстваше го и Том.
— А може да е на остров Пентал — предположих аз, макар сам да не си вярвах. Все пак трябваше да изкажа някакво предположение. — С Том можем да отидем сутринта и да го потърсим.
— Да, може да е там — каза тя и пое в посоката, в която бе вперен погледът й.
Мама забелязала, че е с брошка: името Ейлийн, изковано от сребърна нишка. Коя ли, почудихме се ние, може да е тази Ейлийн?
Този път откриха Скот в Лайа. В града бяха устроили състезания с коне от околността, а в тях винаги участваха и понита. Повечето от тези коне и понита обикаляха целия щат, за да се надбягват. Местните ни конни състезания не бяха особено организирани, но пък бяха много по-интересни от състезанията в други градове, където конете и понитата ни участваха като гости. Този път имаше състезания с понита. Скоти изгледал първото, с гостуващите понита, и зачакал тези от по-отдалечените райони. Всички местни понита щяха да се състезават с гостуващите за награди от пет до двадесет и пет лири. Между понитата, разбира се, имало и уелски. Скоти се залепил за Анди Магайър, който имаше гараж в Лайа, а също и три уелски понита от стадото на Еър. Той попитал Скоти, който висял до малката ливадка на хиподрума, дали не иска да спечели някоя и друга стотинка, като посрещне състезателното му пони. Скоти се съгласил и тогава Магайър му казал, че възнамерява да продаде понито след края на състезанието.
— А защо? — попитал го Скоти.
— Има нещо лошо в него. На нищо не може да се научи. Всичките понита на Еър са лоши.
Скоти ни предаде този разговор като една размяна на мнения за уелските понита и добави, че Магайър не разбира нищо от тях. Той му казал, че държи понитата си под ламаринен навес и никога не ги пуска да тичат на воля. Дори бил подрязал опашката и подстригал гривата на състезателното пони.
— Имаше глупав вид — презрително заключи Скоти. — И си беше глупак.
Преди да минат всички понита, Скоти оставил Магайър и отишъл на състезанията с козли. Джоръкс, който организирал тези обикалящи състезания с козли, впрегнати в двуколки, взел Скоти за местно момче и му платил по два шилинга на всяко излизане. Скоти трябвало да седи зад козела в малка двуколка с колела от велосипед и да се състезава с половин дузина други местни момчета също в такива двуколки.
Организаторите на състезания с козли идваха ежегодно и в Сейнт Хелън. Най-интересното в състезанията, на които като при всички други игри имаше наддавания, бе не кой козел ще спечели надбягването, а кое от местните момчета ще излезе първо. Ездачите насърчаваха козлите, като дърпаха опашките им и крещяха на изпитания „кози език“. Спечелилият състезанието получаваше пет шилинга, което не беше малко. Само едно от състезаващите се момчета не беше местно — синът на организатора Боси. Миналата година в надбягванията участва и Том. С радост чух как един от участниците в наддаванията, Локи Макгибън, крещи името му.
— Залагам три от четири на Том Куейл!
Но Том загуби.
Скоти спечели в Лайа и остана и последните четири дни. Победи в три от надбягванията, като ни обясни, че е победител само защото започвал да дърпа опашката на козела на петдесетина метра преди финала. Върна се в понеделник с някакъв пътуващ търговец на шевни машини „Сингер“. След няколко дни дойде на училище. Бе почти незабележимо променен, мъничко по-различен от преди.
Баща ми се досещаше какво става със Скоти и веднъж по време на вечеря заяви, че ако момчето на Пири продължава да изчезва по този начин, ще свърши като австралийските безделници.
— Направо жалко! — рече възмутено той. А за да извади поука за мен и Том, добави, че индивидуалният бунт и обикновеното безделничене са в същността си брат и сестра. — Нищо друго, а своеволие — заключи татко между две хапки йоркширски пудинг А той мразеше своеволието.
Ние въздъхнахме дълбоко — както винаги след подобни тягостни нравоучения. Но след време стана така, че ми се наложи да дам на Скоти същите наставления — до голяма степен за моя собствена изненада. В момента обаче завиждахме на Скоти за приключенията му, макар да ни беше трудно да забравим как мисис Пири опипваше брошката си „Ейлийн“ на път за дома си по пътя, който водеше към нищото.