— Няма защо да обвиняваме Ангъс Пири за това, което става със сина му — възрази мама, когато татко отправи критични бележки и към Ангъс.
— Не е важно чия е вината — изтъкна баща ми. — Важно е фактическото положение. А според фактическото положение Скоти беше на път да стане като един от многото австралийски гамени.
С течение на времето нещата вървяха натам. Скоти се държеше като мнозина бедни момчета, дошли от саваните в града ни, който не можеше да им предложи нито работа, нито някаква надежда. В крайна сметка те се мотаеха около хотелите всяка събота вечер, имаха вид на боксьори, пиеха до забрава и рано или късно се забъркваха в дребни нарушения на закона. А Скоти вероятно щеше да се отдаде на скитничество.
При Скоти имаше и нещо друго. Той продължаваше да търси малкия Таф и в края на краищата това бе истинската причина за неговите изчезвания. Така че той нито своеволничеше, нито беше безделник. Поне не засега.
Скоти изчезна още веднъж — този път на петдесет мили разстояние, в град Мънду, щата Ню Саут Уелс, където ежегодно се организираха животновъдни пазари и ежегодно безброй коне и понита сменяха господарите си. Никой не разбра как е стигнал дотам, а и той, както винаги непристъпно мълчалив, не пожела да ни каже. Майка му и баща му бяха вече примирени с неговите изчезвания, макар да не беше тайна, че при всяко свое завръщане Скоти изяждаше боя от вече немощния си стареещ баща (напоследък му бяха изпопадали и зъбите). Скоти си имаше неприятности и в училище. Скоти не беше глупав, нито бавноразвиващ се. Напротив, беше буден, дори умен по собствения си оригинален начин, но в този момент училището не можеше да му предложи нищо. Веднъж, когато бяха изкарали половин дузина пакостници пред цялото училище, за да ги мъмрят, директорът му кресна възмутен:
— Как мислиш, че ще получиш работа в пощата или в железопътния транспорт, ако продължаваш така? Отговори ми, Пири!
Пири не можа да му отговори.
Всъщност директорът правеше всичко, за да помогне на Скоти, но отсъствията му от няколко дни или седмица бележеха провал след провал. Макар повечето от учителите да му симпатизираха, те просто вдигнаха ръце, тъй като виждаха, че е вече безнадеждно да му се помага.
Докато бил на животновъдния пазар в Мънду, Скоти работил какво ли не — поил добитъка, конете, мил двуколки, чистил кошари. Разказа ни, че извървял пеша почти половината от петдесетте мили на връщане, тъй като един от полицаите в Ню Саут Уелс открил кой е. Наложило се да изчезне през нощта и да си тръгне към къщи. И без това от Таф нямало и следа.
Мисля, че дългото пътуване към дома (тридесет мили за тридесет дни — останалите двадесет го взел някакъв фермер в колата си) извърши прелом в душата на Скот. Чак след това пътуване той реши, че Таф е не само загубен, а загубен завинаги. Оставаше проблемът — какво може да се направи при това положение…
VII.
Трябва да признаем, че за разлика от повечето момчета в града, през цялото това време Скоти нито веднъж не обвини Дормън Уокър. Дори да го обвиняваше, все още не му гласеше никакво отмъщение. Скоти започна да се застоява в града — понякога търсеше работа, но в повечето случаи се шляеше по добре познатите му задни улички, кратки пресечки и „прибираше“ всичко, което му попаднеше. Бъдещето на този вид поведение бе ясно. В крайна сметка той започна да насочва цялото си внимание на тринадесетгодишно момче към фуражно-зърнения хамбар на Дормън Уокър — една от най-големите сгради в Сейнт Хелън.
Всички знаехме, че Скот може да влезе в този дълъг, тъмен, прохладен и загадъчен хангар и просто да изчезне. Вътре беше пълно с подредени на куп чували със сено, пшенично зърно, овес, ечемик и трици. В единия край бяха струпани нови и стари селскостопански съоръжения, трактори, стари камиони, бидони, варели и торове. Дори миризмата тук ни омайваше.
Скот влизаше в хамбара през някой откован лист нагъната ламарина (покривът и стените бяха от нагъната ламарина), през високите прозорци или през задната врата, където бяха товарните паркинги. Обикновено тичаше около половин час по скупчените чували със сено или обикаляше греблата, комбайните и тракторите. Естествено би било чудесно да го прави с някое друго момче — тогава удоволствието би било споделено, а така, сам, не му беше интересно. В момента обаче той предпочиташе да е сам, тъй като ние не му бяхме особено забавни.
Истината е, че Скоти се вмъкваше в хамбара, за да пакости и мъсти за подтискащия го гняв и безсилие. Всъщност той не можеше да извърши нищо наистина вандалско — просто защото не бе злосторник. Веднъж дори отказа да замерва покривите на къщите на така омразната ни улица „Уилсън“ — камъните можели да счупят керемидите (повечето от покривите на нашите Лъщи бяха от нагъната ламарина). Въпреки всичко той се изкуши от мисълта да напакости с нещо на Дормън Уокър. Една вечер Скоти успял да запали мотора на един от тракторите в хамбара. Дормън Уокър бил вече заключил и седял в канцеларията си, когато чул боботещия грохот на трактора. Горкият, така се изплашил, че не посмял да излезе и да види какво става. Скоти също се стреснал от оглушителния шум и се спуснал от високия покрив по макарата е въжетата над товарния паркинг.