Бягството развалило цялото предвкусвано удоволствие и ето защо Скоти решил да опита нещо друго. Една сутрин Дормън Уокър видял на стената на хамбара следния надпис, надраскан с боя: „Дормън Уокър е…“
Така и не разбрахме какво „е“ Дормън Уокър — явно авторът е бил прекъснат на това място или просто не е могъл да довърши мисълта си. Всички се досещаха, че това е работа на Скоти, и още първия път, когато го срещна, Дормън Уокър го подгони. Ето как изглеждаше Скоти по онова време: набита, препускаща фигурка на два крака, които не спираха да тичат — все бягаха от някого, заподозрял Скоти в нещо, или пък от някоя потайна, току-що приключила акция. Рядко му се случваше да мине през града, без да хукне някой подире му. Тогава той се втурваше и внезапно изчезваше така, както само той умееше да изчезва. Въпреки всичко Скоти си имаше приятели в града и често по време на подобни гонитби отстрани се дочуваха поощрителни възгласи:
— Давай, Скоти! Не му позволявай да те хване!
Скоти винаги се сепваше от тези възгласи и внезапно озадачен се обръщаше да види кой вика. Кой сред тези враждебни улици си дава труд да го поощрява?
— Здравейте, мисис Смит! — извикваше той. — Здравейте, мисис еди-коя си! — И хукваше по улицата или прескачаше някоя близка ограда.
Ставаше ясно, че гражданите вече не могат да се справят със Скоти — нито да го обуздаят, нито да го спечелят. Той се беше отчуждил още повече. И ето че веднъж Скоти се натъкна на Джоузи Еър и понито й — случайна среща, която промени всичко.
Това стана по време на селскостопанската изложба в Сейнт Хелън — тази, на която Скоти не успя да се състезава предишната година. На изложбата бе отредена постоянна обширна площ, заобиколена с висока дървена ограда. В огромния кръг имаше истинска арена, която използвахме и за футболно игрище, сравнително голяма трибуна и още дузина постройки, предназначени за конкурсните селскостопански експонати: пшеница, вълна, плодове, сушени плодове, масло, цветя, зеленчуци и както обикновено — домашни сладка и сладкиши. Имаше достатъчно място и за други прояви — състезания с овчарски кучета, конкурси за най-расов едър рогат добитък и овце, атракции, а също и бюфети на открито. На арената се състояха някои от конкурсите за рогатия добитък и овцете, но най-интересни бяха надбягванията с коне, в тръс и в раван, които са и най-верният показател за силата и бързината на конете. Всички коне трябваше да се състезават в тръс. Само че „бегачите“ теглеха двуколка с ездач, а „раванлиите“ подтичваха, яхнати в тръс. И „бегачите“, и „раванлиите“ можеха да участват в едно и също състезание. С нищо не мога да сравня внушителността и поривистостта на тези оглушителни надбягвания.
Аз се интересувах само от тези състезания. Елисън Еър — също. Той се отнасяше доста пренебрежително към другите състезания, тъй като не го интересуваха. Но за да е в тон с участниците, винаги докарваше овце, говеда и овчарски кучета, като за разлика от конните надбягвания, които му бяха страст, не се интересуваше от конкурсите, свързани с тях. Елисън винаги имаше в конюшните си в „Ривърсайд“ по три-четири бегача или раванлии. Тази година беше докарал два. Беше взел и Джоузи. Тя щеше да участва с прясно боядисаната си жълта двуколка в конкурса за „Най-хубаво пони с двуколка“. Видях Джоузи в деня на конкурса, преди първото конно надбягване. Беше се съгласила да я занесат на трибуната, откъдето щеше да наблюдава участието на баща си с най-добрия им „раванлия“ Флик и да чака своя ред между две поредни конни надбягвания.
Повечето от „бегачите“ и „раванлиите“ бяха на професионални състезатели, които обикаляха страната и участваха в разни местни тържества и спортни празници. Някои от тях яздеха, но повечето караха двуколки. Именно тези професионалисти грабваха вниманието ни, тъй като за разлика от ниските скучни жокеи и ездачи в тръс, те бяха по-опитни, стройни, жилави и наперени като умните си изпитани коне, но и някак уморени и поизхабени като бойните си двуколки.