— Казах ви аз — рече Скоти. — Никога няма да му позволят да победи, каквото и да става!
— Може би ще успее да ги измами — подхвърли Том.
— Как?
Не знаехме как, но Елисън Еър, който излизаше от хиподрума, цял плувнал в пот, щеше да се учуди, ако узнаеше, че тези позакърпени и босоноги запалянковци го съжаляват искрено. Той понесе достойно поражението си — като изключим онова засрамено изражение на озадаченост, което придобиват богатите, случи ли се да ги победят. А само след половин час чувствата ни към него бяха съвършено други.
Тръгнахме си от хиподрума, тъй като следващото надбягване в тръс щеше да е след половин час, и се отправихме към ливадката, на която състезателите подготвяха конете и двуколките си за конкурса „Най-хубаво пони с двуколка“. Загледахме се в едно палаво черно пони — две жени, госпожиците Елзи и Гуен Стърн, собственички на кравеферма, които все още идваха с двуколка в града, се мъчеха да го впрегнат в осите. Това беше любимото им пони. Колко глезено беше! Бутаха го, молеха го, но понито се измъкваше от осите и ни разсмиваше.
Тогава видяхме и Джоузи Еър в жълтата си двуколка и красивия малък Бо — целия лъснат, сресан и бляскав като истинско злато. Джоузи беше също издокарана — с бричове, риза и островърха шапка, под която носеше кепе по настояване на майка си. Истински очаровани от вида й, ние се надявахме тя да бъде победителят.
Седяхме до подготвителната ливадка, която бе една обикновена полянка, оградена с въже. Тъкмо когато говорехме за Джоузи, Скоти стана изведнъж и каза:
— Това е Таф!
Огледахме се наоколо.
— Къде? — попитахме ние и станахме.
— Ето го! Това е той!
Скоти сочеше Бо. Минахме под въжетата и се запътихме направо към двуколката на Джоузи. Скоти хвана поводите на понито и дръпна подрязаната грива между очите му така, както го бяхме виждали да прави с Таф.
— Таф! — извика той.
Казват, че животните реагират повече на тон, отколкото на дума. И може би тонът на Скоти накара Бо да помръдне едното си ухо и игриво да отдръпне глава назад, сякаш искаше да отметне висящия кичур. Бяхме виждали Таф да прави същото, но пък и почти всички понита го правеха.
— Махай се! — крещеше Джоузи на Скоти. — Не го пипай!
— Взела си ми понито — заяви Скоти, като не изпускаше поводите на Бо, сякаш никога нямаше да го остави. — Това е Таф.
— Махни си ръцете! — крещеше Джоузи с тънкия си заповеднически глас. — Ще го нараниш!
Аз и Том се бяхме промушили под въжетата и дърпахме Скоти за ръката.
— Това е Бо — смутено казах аз. — Това е понито на Джоузи Еър, Скоти. Това не е Таф.
Без да изпуска поводите, Скоти издърпа ръката си от моята.
— Хич не ми приказвай, това е Таф — рече той. Заопипва главата и врата на понито и стискайки поводите, отстъпи крачка назад и го погледна. — Басирам се на каквото кажеш, че това е той.
Джоузи се опита да подкара Бо, като дърпаше юздите и го подканяше да тръгне. Но Скоти държеше поводите, сякаш от това зависеше животът му. Бо беше притиснат между две ръце, които го заставяха да тръгне, и две, които го спираха. Той негодуваше и силно цвилеше в знак на недоволство.
Джоузи започна да вика баща си. Той беше отишъл някъде — май да й вземе белите ръкавици, тъй като след малко се върна с тях в ръка.
До този момент Скоти не се беше замислял с кого има работа. Струва ми се, че дотогава той не беше виждал Джоузи и въпреки че със сигурност бе чувал за нея и понито й, не знаеше нищо за неподвижните й крака и за гордия й решителен нрав. За него тя бе просто едно кресливо момиченце, седнало в красивата двуколка, в която бе впрегнат Таф. Скоти нямаше да допусне тя да потегли заедно с Таф. Личеше си от вкопчването му в поводите на коня. Тъкмо когато се появи Елисън Еър, Скоти започна да освобождава каприте на хамута, които прикрепяха осите към понито.
— Спри го, спри го! — крещеше Джоузи.
Някои от хората наоколо започнаха да се обръщат, а ние продължавахме да дърпаме Скоти, като се опитвахме да го накараме да остави Бо на мира.
Тогава Елисън Еър просто се приближи и повдигна Скоти, опитвайки се да го изхвърли настрани. А Скоти се приготви за отбрана, тъй като още пет-шест души дойдоха да помагат на Елисън. Скоти продължаваше да стиска поводите на живот и смърт и ругаеше, мъчейки се да се освободи от ръцете на Елисън.
— Пусни поводите! — крещеше Елисън. — Пусни ги, дявол такъв!
Ние гледахме смаяни, а Скоти се блъскаше и боричкаше в ръцете на Елисън. Бо започна да надушва суматохата и нямаше съмнение, че с безпомощната Джоузи щеше да се случи голяма беда, ако не съумееха да издърпат Скоти настрани.