— Защото го позна. Просто го позна — сърдито заяви Том.
— Не съм много сигурен.
— Ти чуваш ли се какво говориш? — ядоса се Том.
Ядът и увереността на Том бяха въведение към типичната за бъдеще атмосфера, началото на коренни разногласия, които постепенно обзеха и целия град. Преди да се раздели градът на две, случаят трябваше да стане публичен въпрос.
Двамата с Том нямахме търпение да видим Скоти и на другата сутрин, събота, станахме в шест часа и веднага поехме към фермата им върху един велосипед, взет на заем. Заварихме Скоти да почиства от калта малките дренажни канали, с които Ангъс Пири се опитваше да изсуши мочурливата и солена почва. Стояхме босоноги в черната солена кал и любопитно наблюдавахме Скоти, който продължаваше да хвърля ядосани и сърдити погледи със сините си очи.
— Защо си така сигурен, че това е Таф? — попитах го аз, след като ни разказа как го довели обратно с колата. Оставили го на една миля от фермата — на коларския път, и полицаят Пит Питърс го предупредил, че хване ли го още веднъж да буйства в града, ще го затворят в участъка.
— Откъде знам, че е той ли? — възмутено попита Скоти. — Откъде знам ли? — повтори отново той, явно опитвайки се да намери истинския отговор. — Ами ето, аз знам вие кои сте, нали? — измисли го най-накрая той.
— Да, но това е друго.
— Не, не е друго. Видя ли ви, аз ви познавам, както бих познал и Таф, ако го срещна. И това е всичко.
— Това няма да убеди никого — изтъкнах аз.
— Аз съм убеден — обади се Том.
— И аз — заяви Скоти.
— Добре. Тогава как мислите са го хванали? — настоявах аз.
— Откъде да знам… Може би Дормън Уокър си го е взел обратно.
— Не, не е, защото Блу Уотърс разказа на всички как са уловили понито от дивото стадо.
— Празни приказки.
— Може би Таф наистина е преплувал реката и е останал с дивите понита? — предположи Том.
— Таф никога не се доближава до вода! — упорстваше Скоти. — Вероятно са го хванали по някакъв друг начин. Както и да е — това е Таф. Сигурен съм.
Трудно беше да се спори с него, затова и не се опитвах. Но когато запитахме Скоти какво възнамерява да нрави, той придоби тайнствено и заговорническо изражение и каза:
— Не знам. Но ще направя нещо.
— Никога няма да ти го дадат — заяви Том, който поддържаше с жар своето твърдо становище. — Дори няма да те пуснат да припариш до „Ривърсайд“.
— Какво смята баща ти? — обърнах се аз към Скоти.
— Смята да се откажа — дори това да е Таф. Казва, че Таф е изчезнал завинаги и толкова.
— Прав е, Скоти — тъжно казах аз. — Нищо не може да накара Джоузи Еър да даде Бо — дори и да е Таф. Така, както е привързана към него…
— Ще видим… — рече заплашително той. — Ако не го даде… Ако не го даде…
Скоти не довърши мисълта си, защото не можеше да обясни как точно би постъпил — така, както не можеше да обясни защо е сигурен, че това пони е Таф.
До понеделник сутринта се разбра, че Еърови са дълбоко развълнувани от случката. В събота вечер Блу разправил в „Белия лебед“, че Елисън го разпитал как и къде хванали понито и има ли някаква вероятност то да не е от дивото стадо. Ние пък научихме всичко от Арк Аркрайт, единственото момче, на което се разрешаваше да стои в бара на хотела, тъй като баща му беше собственикът. Арк винаги подслушваше всичко, което би ни заинтригувало.
— Защо ли Елисън бе така разтревожен? — чудел се Блу. — Нали видя как докарахме Бо и още три понита от дивото стадо?… За какво ме пита? Той сам знае, че Бо е от стадото.
— Може да е бил от стадото — обадил се Даути Ендрюз, един от местните скептици. Даути беше кльощав бедняк, техник по професия, вдовец с хубава дъщеря. — Но откакто малкият Пири изгуби понито, минаха няколко месеца, че и повече. Може да се е върнало в стадото и да е станало отново диво. То и без това си беше полудиво — как го яздеше това дяволче, а… Да ги бяхте видели как профучават зад дървения склад!
— Недей да свързваш това с Бо — категорично заявил Блу. — Бо беше съвсем див, когато го докарахме от саваните. Нали го знам.
Блу бил в стихията си — ръкавите му били мокри от пяната, преливаща от чашата с бира. Според мен тогава се е сложило и началото на големите противоречия, макар на този етап (що се отнася до бара на „Белия лебед“) всичко да се свеждаше само до спора за един кон. В Сейнт Хелън продължавахме да ценим конете — може би защото истинският товарен кон започваше да изчезва от бита ни или защото символизираше изгубената връзка със слабо населените местности. Истината бе, че като повечето австралийци, деветдесет процента от гражданите на нашия район не знаеха нищо за слабо населените местности и за конете, въпреки че не бяха кой знае колко откъснати и от двете. Има един мит, все още жив, който представя австралийците като потомци на коняри, браничари и бедни труженици от слабо населените местности; докато жителите на наистина слабо населените места са били винаги не повече от пет процента от цялото население и истинските австралийци са австралийците от градовете и околностите им. Но митът се предава от поколение на поколение и човек трябва да е живял в някой провинциален град като Сейнт Хелън и да е виждал главната му улица, претъпкана в събота вечер с разпространителите на този мит, за да разбере колко мним е така нареченият „австралийски тип“. В действителност истинският „австралийски тип“ е нещо много по-достойно.