И така, всеки спор относно притежание на коне — особено когато се нуждаеше и от загадъчни, тайни сведения — бе идеален случай за повеждане на солиден, шумен спор покрай поцинкования бар на „Белия лебед“, който до осем вечерта ставаше толкова мокър, че заприличваше на ръба на плувен басейн. Едни и същи препирни се водеха до безкрайност.
— Ама вие не разбирате — пренебрежително заявил Блу след десетата си запотена халба със светла бира, когато спорът вече се нуждаел от известно разпалване. — Никой не можеше да се приближи до това пони, когато го хванахме. Диво пони и толкоз. Нали лично съм го видял. Лично!
— Че до него не можеше да се приближиш и когато го яздеше малкият Пири — обадил се един от привържениците на Скоти, беден фермер от другия край на града. Наричахме го Домси. Истинското му име беше Бедсън, а Домси идваше от „Бедсън — бедсън — беда — за — дома — си“. Той беше най-добрият тромпетист в градския оркестър. И винаги в опозиция на всичко, което правеше или казваше Блу Уотърс.
Блу му заявил да си гледа тромпета.
— Ти си просто ехото на господаря си — спокойно му отвърнал Домси.
Спорът потръгнал на зле, преминавайки в обиди, а Скоти и Таф били забравени.
Баща ни спомена, че в понеделник вечерта Дормън Уокър наминал покрай кантората му и го попитал какви са законните положения при подобен случай.
— Отговорих му, че законни положения изобщо няма. Той явно си иска понито, без да влиза в конфликт с Елисън Еър.
— Какъв конфликт? — попита Том. — Какво общо има Дормън Уокър?
Татко обясни на Том, че при всяко оспорване на собственост само съдът може да разреши окончателно въпроса. Ето защо Дормън Уокър се интересувал от закона.
— Но понито е на Скоти — заяви Том.
— Ти откъде знаеш? — попита го татко.
— Ей така, знам.
— А ако и Джоузи „ей така“ знае, че понито е нейно? Тогава какво?
Том мълчеше.
— Понито е у Джоузи — подчерта татко — и при тези обстоятелства в деветдесет на сто от случаите се смята за нейна собственост.
— Но ако понито е наистина на Скот Пири? — намеси се мама.
— Ангъс Пири трябва да представи доказателства, за да го докаже. Доста безнадеждна задача според мен.
— Аз изобщо не мисля, че това е понито на Скоти — каза сестра ми Джийни. — Ти смяташ, че е негово, просто защото ти е симпатичен — обърна се тя към Том. — На мен пък ми е симпатична Джоузи и ви заявявам, че то е нейно.
Ето как и в нашето семейство възникнаха противоречия, но не въз основа на някакви съществени доказателства — такива, на каквито разчиташе татко, — а въз основа на страната, която предпочитахме и поддържахме по чисто субективни причини.
IX.
Отиваха си последните дълги летни дни, наближаваше първият учебен ден. Реката бе все още маловодна — всъщност сега бе най-маловодна за годината — и тъй като живеехме покрай и с нея, не изоставяхме за миг чезнещите й радости. На Хорзшу Бенд организирахме последните дивашки състезания в калта и белезникавата вода. Гмуркахме се все по-навътре в дълбочинките, подскачахме от скала на скала над бързеите, плъзгахме се по двадесетина метра на гърди в няколкото сантиметра вода покрай бреговете на малките островчета. Изобщо градски игри на момчета, расли покрай река. А нощем лежах в кревата си на терасата и чувах милионите жаби от блатата на Пентал. Жабите не пееха, а вдигаха непоносим шум в дълбоката нощ. Изпълваха със звуци топлия въздух — отдалеч се чуваше как квакат, бъбрят, дишат, — с две думи, живеят някъде там. И тогава забравях за цялата пустош и необятност, която ме заобикаляше.
Обичах тази необятност през деня, но през нощта тя ме подтискаше — имах чувството, че тази пустош и тишина унищожават всяка искрица живот. Не се чуваше влак, не се виждаше светлинка, не се усещаше пулсът на живота; никакъв шум от коли, никакъв телефонен звън. Смълчаните простори погубваха всичко. Лятно време жабите бяха като истинско спасение и затова ги обичах.