И въпреки всичко се питах как ли се е чувствал Скот Пири сам през онези два-три дни на гъмжащия от жаби остров. Знаех, че островът му въздействаше като нещо привлекателно сред пустошта и безлюдността; и двамата някак си подхождаха. Ето това си мислех седмица след фаталната среща на Скоти с Джоузи и Бо. Бях разбрал, че сега Скоти е на острова. Майка му ни беше срещнала на улицата и с тъжен, издаващ градския й произход поглед ни бе казала, че Скоти отново го няма. След няколко дни, когато ловях риба близо до Кела Клъмп и наблюдавах как речните рибарки се гмуркат за храна по пътя от юг на север. Скоти изникна от саваните и ме попита кой ден започваме училище.
— Другия вторник — отговорих аз. — А ти къде се губиш? Майка ти не е на себе си,
— Кога е вторник? — попита ме той, все едно, че не е чул въпроса ми. — След колко дни?
— Днес е петък — казах аз. — Значи, след четири дни.
— А, че кога стана петък? — рече Скоти. Беше бос, както обикновено, а това беше опасно заради змиите на острова. — Улови ли нещо?
Бях хванал два костура и една треска.
— Тази година тук няма риба — каза той. — Защо не опиташ… — не довърши той, но явно искаше да ми покаже някое друго място. Скоти познаваше реката по-добре от всички ни и повечето от времето си прекарваше в проучване на бреговете й. Обикновено беше щедър на сведения, но този път, изглежда, имаше нещо на ум.
— Кажи де — настоях аз, — къде според теб трябва да опитам?
— Все тая, Кит — сви рамене Скоти.
Дотук ни дума за Таф и Бо. Реших, че се е примирил е поражението си, смятайки, че дори Таф да е Бо, вече нищо не може да се направи. Нима можеше да се пребори с Елисън Еър и да вземе понито на Джоузи?
— Ще дойдеш ли на училище във вторник, или ще стоиш тук покрай реката?
— Зависи — отговори Скот.
— От какво?
— От всичко — тайнствено отговори той. Подпираше се на тояга, която носеше, в случай че срещне змия. Беше изгорял на кафяви и розови петна, русата му коса беше доста дълга и рошава. А умните му сини очи ми подсказваха, че в него се таи нещо, което този пуст остров и не подозира.
— Каза ли на баща си какво направих на изложбата? — попита ме Скоти.
— Не беше нужно. Целият град знае.
Скоти се изненада.
— Как така целият град? Кой им е казал?
— Че ти какво очакваше? — учудено казах аз. — Всичко се предава от човек на човек. Да не би да си мислил, че ще остане незабелязано, а?
Скоти беше все още озадачен.
— Е, не. Както и да е, какво каза баща ти?
Татко с неговия авторитет — особено за хора като Скоти — беше нещо като оракул, що се отнася де прилагането на закона.
— Имам предвид понито — поясни Скоти.
— Татко каза, че в подобни случаи собственикът печели деветдесет на сто.
— Какво значи това?
— Това значи, че понито е в Джоузи, а не в теб, и ето това е важно. Какво имаш в торбата? — попитах го аз.
Скоти носеше чувалче от захар. Остави го на земята и извади един огромен рак.
— Искаш ли го? — каза той.
— Защо… Можеш да го продадеш в ресторанта за десет шилинга — рекох аз.
— Не искам да ходя в града. Давам ти го за твоите риби. Тях мога да си ги сготвя.
— Готово — съгласих се аз и му подадох костурите и треската. Като се пазех от огромните му щипки, пуснах внимателно рака в брезентовата торба, където държах въдицата и стръвта си, — щипките се виеха и само гледаха как да се забият в някой палец, пръст или гол корем.
— Я виж! — каза Скоти, сочейки отвъд реката.
На другия бряг на реката, зад високите сухи евкалипти се разхождаше едно от дивите стада понита на Елисън Еър. Понитата се движеха бавно между дърветата и вероятно търсеха сянка. Виждах ги как следват водачите си, как се побутват и хапят, а съберяха ли се на куп — веднага започваха да подритват.
— Ти не видя ли, че нейното пони е Таф, а? — изведнъж ме попита Скоти, докато наблюдавахме стадото. — Не ми ли вярваш, Кит?
Трябваше да помисля за миг.
— Ще ти повярвам само ако съм сигурен, че Таф е преплувал реката и отново се е присъединил към дивото стадо. Защото, Скоти, няма друг начин това да е той.
— И така ли мислят всички?
— Не знам. Но аз мисля така, защото не виждам как другояче Таф би могъл да се върне при дивите понита.
— Може да не се е върнал при тях…
— Тогава той не е Бо. И Бо не е той. Защото няма съмнение, че Бо е бил див, като са го уловили. Ако Таф и Бо са едно и също пони, то това пони е било сред дивото стадо на Еър. Ти все така ли си сигурен, че Таф не би преплувал реката?
Скоти сви рамене и не отговори.