Това ме изненада. Свиването на рамене означаваше леко отстъпление от предишното му твърдо убеждение, че Таф не би влязъл в реката за нищо на света. Запитах се дали пък Скоти не обикаля покрай реката, за да провери няма ли случайно някое пресъхнало място, където Таф би могъл да прекоси…
— Намери ли някое място, където може да е минал, без да си намокри копитата? — попитах аз.
Скоти поклати глава, взе торбата си и ми каза довиждане. И отново изчезна в ивицата савани, която се простираше по продължение на целия бряг.
Следващия вторник Скоти дойде на училище като всички други деца. Беше с нова риза или по-скоро с риза, която не бяхме виждали преди. Тя бе сякаш преправена от някаква женска блуза. Майка му го беше подстригала равно от всички страни. Носеше къси сиви чорапи и черни обувки с дебели подметки — вероятно от гумата, която беше използвал за подметки на майка си. Вече никой не се присмиваше на външния му вид. Бяхме свикнали с него. Пък и Скоти или не обръщаше внимание на подмятанията, или се хвърляше като тигър върху присмехулника. Малко от момчетата рискуваха да го закачат — най-вече заради растящата му слава на диво момче от саваните.
Скоти бе дошъл пешком на училище и през целия ден се държа така, както се бе държал и преди. Но когато училището свърши, той тръгна с мен и Том през града — без да върши бели и лудории, без внезапни появявания и изчезвания.
— Трябва да е болен — заключи Том, докато го гледахме как се отдалечава по дългия си пет мили път към дома.
— Чакай, чакай! — казах аз. — Това му е пръв ден…
Но да си призная, смиреното появяване на Скоти още първия учебен ден ме изненада. Това означаваше много — но какво точно? Вечерта узнахме всичко. Татко ни каза по време на вечеря (той никога не съобщаваше важните случки на деня, докато не седнем всички на масата), че в събота вечер понито на Джоузи Еър Бо изчезнало. Том почти стана от стола си.
— Успя! — извика той. — Юнак е този Скоти!
— Кой какво е успял? — попита баща ми, след като направи забележка на Том да се държи прилично.
Беше му ясно какво иска да каже Том, но никога не се чувстваше удовлетворен, докато не ни накараше да се изкажем точно, ясно и недвусмислено, на почти юридически език.
— Скот Пири си е взел понито! — тържествуващо заяви Том. Басирам се на всичко, че Скоти го е направил!
— В този дом няма да се басираш и да оставиш на улицата всичките тези австралийски глупости! — каза баща ми, а сестра ми Джийни нареди на Том да мълчи, за да чуем какво се е случило.
— Е? — настоятелно се обърна Джийни към баща ми — тя беше единственият член на семейството, на когото се позволяваше да настоява за нещо пред татко.
— Е, какво да ви кажа… — започна татко, долавяйки както винаги (и най-вече в съда), че е център на вниманието. — Всичко, което знам, е, че Елисън Еър отишъл сутринта в полицейския участък и съобщил, че понито липсва. Това е всичко.
— Сигурно има и още нещо — възрази Джийн.
— Вероятно понито е изчезнало в неделя сутринта. Търсили го цялата неделя и понеделник, но не могли да го открият в имението. Ето защо Елисън Еър изложил случая пред полицая Джо Колинз и го помолил да помогне.
Продължавахме нетърпеливо да чакаме. Дори мама прояви нетърпение.
— И какво ще прави Джо Колинз? — попита тя.
— Без съмнение, нещо глупаво.
— Ще претърсят ли фермата на Пири? — попита Том.
— Вероятно да.
— И Скоти ли ще обвинят? — рекох аз.
— Ако намерят понито там…
— И ще го върнат ли обратно?
— Вероятно да.
— Че може ли ей-така просто да претърсят фермата на Пири? Може ли Джо Колинз да отиде при Скоти и да му заяви: „Това е понито на Джоузи Еър“, да го вземе и да го върне на Еърови, а? — питаше ли, питаше Том.
— Точно това ще се опитат да направят — отговори татко.
— Това значи, че ще обвинят Скоти в конекрадство — казах аз.
Всички в семейството ни имаха известна склонност към юридическия начин на мислене и ето защо татко винаги задаваше въпросите си последователно, докато стигнем до логическия отговор. Конекрадството се считаше все още за особено значително престъпление.
— Може да го обвинят в кражба, но все още не са — съгласи се татко, докато разпределяше парчетата месо, които бе нарязал от големия къс студено агнешко.
— Не е честно — запротестира Том. — Как може да го обвинят в кражба затова, че си е взел обратно собственото пони?
Струва ми се, че татко бе озадачен от силната загриженост, която проявявахме. Той остави ножа и вилицата си, погледна ни внимателно и каза:
— Никой няма да отнеме понито на Скоти, ако това е неговото пони. А законът ще установи истината съвсем лесно.