— Как? — упорстваше Том.
— Ще почакаме и ще видим — отговори татко и ние разбрахме, че що се отнася до него, разговорът бе приключен.
Но аз не можех да оставя нещата така.
— Ти ми каза, че при подобен случай собственикът печели деветдесет на сто — изтъкнах аз. — Какво ще стане сега, след като понито е у Скоти?
Татко не ми отговори. Дъвчеше бавно агнешкото, загледан право пред себе си. Но аз чувствах, че мълчанието му означава много повече, отколкото тази явна липса на заинтерсованост. Сега поне знаехме, че понито е у Скоти и при положение, че собственикът печели в деветдесет на сто от случаите, то предимството на Еър бе преминало на страната на Скоти. Дори се запитах дали несъзнателно не подтикнах Скоти да открадне понито, след като му предадох случайните думи на баща ми относно законните положения при установяване на собственост.
Оказа се, че понито не е във фермата на Пири. Джо Колинз и Елисън Еър отишли до фермата със спортната кола на Елисън. По всичко личало, че са уверени, че ще намерят Бо — или Таф — на ливадката пред конюшнята или под навеса до къщата. Но от него нямало и следа. А други места за криене сред тази пуста, забутана ферма нямало. Когато пристигнали, Ангъс Пири бил на полето и мисис Пири ги поканила в къщата. Но те й отказали. Елисън бе винаги учтив, тъй като никога не му се налагаше да бъде неучтив. Обиколил наоколо и разгледал фермата, без да поиска разрешение от мисис Пири. Ангъс видял колата. Спрял да оправя дренажните канали, забил лопатата в твърдата земя и се отправил към къщата през изсъхналата кал.
— Какво искате, мазни плямпала такива? — изръмжал Ангъс като куче, защитаващо разрушената си колиба. Така поне ни го предаде Скоти, макар да си призна, че не знае какво значи това „плямпала“.
— Искам понито, Ангъс — казал Колинз.
През четиридесетте години на живота си Ангъс Пири сигурно се бе натъквал и друг път на подобна комбинация: парите и законът рамо до рамо. Но трябва да признаем, че по това време в Австралия все още можело да й се устои.
— Какво пони?
— Понито на дъщеря ми — казал Елисън. — Синът ви се опита да си го присвои по време на селскостопанската изложба преди две седмици. Сигурно знаете за това.
— Вашето пони не е тук — заявил Ангъс. Издълженото му съсипано лице още повече било изгубило човешкото си изражение (борбата с природата и дълговете изстискваше живителните му сили).
— Няма смисъл да криете животното — рекъл Колинз, — защото ще го намерим.
Ангъс им казал да напуснат фермата.
— Ще напуснем, когато решим, че сме привършили — отговорил Колинз. — Искате ли да огледате наоколо, мистър Еър?
— Няма смисъл, Джо. Понито явно не е тук.
— Но той знае къде е — настоявал Колинз.
— Знаеш ли къде е понито? — обърнал се Елисън към Ангъс.
Ангъс само го изгледал по типично шотландския си студен начин и не отговорил. Стояли един срещу друг, а мисис Пири не помръдвала от стъпалото пред къщата, с парцал и чаша в ръка.
— Глупак си ти, Ангъс — казал Колинз. — Ако разбера, че криеш понито тук, ще те затворя. Ще затворя и сина ти.
— Оставете детето на мира — изкрещял Ангъс. — И се омитайте от фермата ми! Дано тарторът на дяволите ви запрати в пъклото!
Скоти не знаеше какво означават и тези думи, но ние му повярвахме, че Ангъс ги е казал, тъй като Скоти не одобряваше шотландския стил на баща си, пък и не бе способен да измисли подобна фраза — дори заради самия ефект.
На тръгване Джо Колинз подхвърлил заплашително:
— Ние ще се върнем! Бъди сигурен, Ангъс!
Ето така се породи истинската вражда между Скоти и Еърови. А до края на седмицата в целия град се водеха спорове и сочеха доказателства против или в подкрепа на мълвата, че Скоти е откраднал понито на Джоузи Еър. Въпреки никнещите доказателства, един въпрос оставаше нерешен. Ако понито бе у Скоти, къде го беше скрил? От него нямаше и следа. Полицаят Колинз бе обиколил целия район около фермата, но не беше попаднал на никаква диря.
— Е, кажи де, Скоти, у теб ли е понито, или не? — закачаха го съучениците му и всички, които го виждаха да прекосява града на път за вкъщи.
— Гледайте си работата — измърморваше Скоти.
Не беше склонен да го изкара на шега, което означаваше, че сигурно крие някъде Бо. Имаше стотици места в саваните покрай двете реки, където можеше да скрие понито. Всичко беше въпрос на време, докато полицията и Еър не бяха тръгнали да ги претърсват.
В училището гадаехме как ли е успял да отвлече понито. Никой от нас не се съмняваше, че Скоти го е измъкнал. Разправяха, че един от пастирите на Еър бил гонил някакъв човек по брега в нощта преди изчезването на понито. Едно от кучетата му открило дребна фигурка близо до реката. Човекът скочил във водата и избягал. Не бил по-висок от метър и петдесет и пет — толкова, колкото беше и Скоти. Пастирът, Скитър Биндълс-Комара, дори не си направил труда да съобщи за случилото се на Елисън Еър, тъй като пастирите често се натъкваха на крадци покрай речния бряг. Някои хукваха да бягат, тъй като съвестта им не бе чиста, а други оставаха да си побъбрят с пастирите, тъй като просто си търсеха място за нощувка.