— Е, добре. Значи е стигнал до фермата на Еър, като е преплувал реката — размишляваше синът на собствениците на гаражи Питър Пулън. — Ама къде я е преплувал?
— Скоти знае стотици места, откъдето може да се преплува — каза Том.
— И после? Как е стигнал до ливадката, където държат Бо? От нея до къщата има само стотина метра. А кучетата?
Спорихме надълго и нашироко и най-сетне въз основа на вещите си мнения и тайни сведения решихме, че Скоти е преплувал реката нагоре по течението, като доста е заобиколил, за да влезе в имението от задната му страна. На известно разстояние от къщата се ширеше ливада, на която Еърови държаха половин дузина коне — но не и Бо. Там, според нас, Скоти бе хванал някой кон (не беше трудно, тъй като всичките бяха опитомени), бе се потъркал в него, за да попие миризмата му, и така бе заблудил кучетата — да заблудиш кучетата бе наистина много важно. Заедно с коня стигнал безпрепятствено до оградата и най-накрая се вмъкнал в ливадката до къщата, където държали Бо.
Дотук — добре.
Но по-нататък ставаше много трудно за обяснение. Получиха се и разногласия — как така е примамил и измъкнал Бо… Мнозинството реши, че Скоти е носел със себе си и юздата на Таф, сложил я на Бо и го извел през отдалечения край на ливадката, отмествайки горната летва на оградата; Бо прескочил над средната, Скоти върнал горната на мястото й и Бо се озовал в ливадата с конете. Същото направили, като стигнали до другия край на ливадата, който беше доста отдалечен от къщата. И после — по стария път.
— А как е прекарал понито през реката?
На този въпрос нямаше отговор. В него се криеха безброй мъчителни противоречия. Ако Скоти бе успял да убеди Бо да стъпи в реката и да я прекоси, то Бо не беше Таф. Всички знаехме, че Таф не би се приближил до вода за нищо на света.
— Ти само объркваш нещата — обърна се Боб Бучър към мен. Той ни беше „философът“ и шахматният майстор. — Усложняваш всичко, защото баща ти е адвокат.
Може и да беше прав. Ако не за друго, то поне за това, че също като татко обичах да намирам отговор на всеки един въпрос.
Имаше една-единствена възможност, а именно — Скоти да е открил място, откъдето понито да премине реката, без да се намокри. Към края на лятото, когато реката беше маловодна, това беше една от игрите ни — да намериш такова място, където да преминеш, без да си намокриш краката. Аз знаех много сухи местенца в малката река, но в голямата изобщо не бях виждал. Изведнъж си спомних как Скоти отказа да ми посочи онова място за ловене на риба. Може би мястото, което се канеше да ми покаже (а впоследствие се отказа), бе близо до брода, който беше открил. И ако Бо и Таф бяха едно и също пони, то това беше единственото възможно обяснение за прекосяване на реката.
— Ще отида в събота да потърся това място — рекох аз.
Том ми възрази:
— Ако ти можеш да го намериш, то всеки друг също може да го намери. Не говори така. Хич дори не го споменавай! — възмути се той.
— Полицията така и така ще търси — какъв е смисълът да си траеш, а? — заявих му аз.
— Според мен ти откачаш! — разгорещи се Том. — Ще предадеш всичко!
В края на краищата решихме, а аз обещах, че дори и да намеря мястото, няма да издавам тайната на Скоти. Междувременно полицията беше започнала търсенето на понито. И точно тогава се намеси и баща ми.
Джо Колинз дойде един ден в училище, извика Скоти от час, закара го в полицейския участък, разпитва го два-три часа и накрая му заяви, че ще бъде предаден на съда като заподозрян в кражба, укриване на пони и оказване съпротива на полицията при изпълнение на служебния й дълг. Съпротивата на Скоти се заключаваше в това, че се опитал да избяга. Опитал се да се измъкне по пътя към участъка и май че ритнал Колинз по краката.
Колинз го завел у дома му. Съобщили на баща му за обвинението и тъй като никой в града не би се заел с такъв безнадежден случай, Ангъс Пири помолил баща ми.
X.
Ако Джо Колинз знаеше от самото начало, че татко ще се заеме така съвестно със защитата на Скоти, може би щеше да действа по различен начин. Той, изглежда, бе забравил, че именно такива дела татко считаше за много сериозни. Освен това по някои въпроси татко и полицаят бяха стари врагове, и то не защото татко не уважаваше полицията. Той я уважаваше и очакваше много от нея. Но може би твърде много.