Законите и тяхното прилагане бяха за татко единственият непоклатим критерий в живота и случеше ли се полицията да заобикаля закона или погрешно да го тълкува, татко побесняваше, сякаш е хванал крадец. Но, от друга страна, той винаги помагаше на полицията, когато го помолеха за нещо. Понякога Джо Колинз срещаше трудности и се нуждаеше от помощ — татко с готовност му услужваше.
Този път обаче татко бе възмутен от Колинз, тъй като смяташе, че е нарушил две важни правила от полицейския устав.
— Не вярвам да има съществени доказателства за подкрепяне на обвинението — каза татко на вечеря. — Той просто се опитва да сплаши Пири с незаконни методи, за да вземе понито. С две думи, използва закона, за да си постигне набързо и брутално целта: нали Елисън Еър му е на главата. — Опитваха се да използват закона, за да се докопат до понито — ето кое вбесяваше татко. Или с други думи, вбесяваше го изопаченото прилагане на закона.
Знаех достатъчно за правосъдието и смятах, че Елисън Еър ще спечели делото, който и да е насреща му — дори и такъв фанатичен в принципите си човек като баща ми. Захванеше ли се сериозно с подобен случай, татко се превръщаше в правораздаващ тигър, готов в защитата си да разкъса на парченца всичко, което му се изпречваше на пътя. Още не беше навлязъл в тази фаза, но по време на вечерята ние забелязахме първите признаци. Предстоеше битка, и то от тези, които баща ми обичаше и в които всеки благоразумен противник трябваше да е нащрек.
И все пак становищата ни се различаваха.
— Елисън Еър иска да господства над всички — каза Том.
Но това не беше истина. Макар и десетгодишен, Том знаеше много за пренебрежението на богатите към бедните и на привилегированите към онеправданите. Питаеше вродена австралийска неприязън към местната „аристокрация“. Искаше от татко да се бори срещу всичко това. Но татко — нали беше англичанин — не разбираше нещата така. Той самият бе малко или повече аристократ. И не се интересуваше само от нарушаването на закона. За него проблемът се свеждаше до неизгодното положение, в което коренякът Елисън Еър бе поставил един емигрант. Татко уважаваше Елисън Еър, но и нямаше съмнение, че той е виновният за всичко, което ставаше със Скоти. Ето защо баща ми бе категоричен, че Скот Пири трябва да е равен с Елисън Еър поне пред лицето на закона. Това бе най-важното. То беше от особено значение за татко, тъй като той виждаше, че законите се прилагат твърде произволно към всички бедни, било то виновни, или не. А когато се боравеше с деца, към закона трябваше да се пристъпва особено внимателно. За този важен принцип в английското право (на което се основава и австралийското) бяхме чували неведнъж по време на вечеря.
— Но те изобщо не са внимателни — заявих аз. — Какво смяташ, че можеш да направиш?
— Преди всичко ще се опитам да убедя Страп, който ще бъде полицейският експерт по делото, тъй като е адвокат на Елисън Еър, да изтегли всички обвинения срещу момчето.
— Мистър Страп няма да ги изтегли, като разбере, че ти ще защитаваш Скоти — каза Джийни.
— Щеше да е така, ако делото си заслужаваше — рече татко. — Но той няма никакви съществени доказателства и трябва да е глупак, за да допусне такова дело да се разглежда в съда.
— Той няма да отстъпи — упорстваше Джийни. Тя ходеше в единственото частно училище за момичета в Сейнт Хелън, където учеше и Елън, дъщерята на Страп. Джийни все се караше с Елън, тъй като всичко, което засягаше бащите-съперници, се превръщаше в ожесточена малка война помежду им.
— Ще видим — каза татко, без да има каквото и да било намерение да говори повече за това.
Но аз, Джийни и Том започнахме да спорим. Джийни беше все още на страната на Джоузи Еър. Макар да не искаше да съдят Скоти, тя вярваше (както и повечето й съученички), че Скоти е откраднал понито на Джоузи и че трябва да й го върне обратно.
— Но тя има стотици понита — възмути се Том.
— Е да, но не като Бо. Всички знаят какво направи тя от това пони и колко са привързани един към друг. Тя зависи от него.
— Че тя може пак да си обучи някое — държеше на своето Том.
— Но не същото.
— Е, хайде, стига вече! — обади се мама.
— Кит, не съм ли права? — обърна се Джийни към мен. Това бе рядък комплимент, тъй като Джийни винаги имаше собствено мнение и рядко си търсеше поддръжник в споровете.
Но и аз самият не бях наясно. Беше ми жал за Джоузи Еър. На всички ни беше жал. Блу Уотърс естествено бе разказал в „Белия лебед“ колко тежък и нещастен е животът на Джоузи без Бо. Но не само понито й липсваше. Джоузи бе окончателно лишена от лесното придвижване из „Ривърсайд“, което й осигуряваше Бо. Тя отказваше и да говори за друго пони на мястото на Бо. Или Бо, или никой друг!