— О, извинете — каза Страп. — Вземам си думите назад и да продължаваме, за бога!
— Продължаваме, разбира се — отговори му татко. — Но ще моля съда да следи занапред адвокатът на противната страна да избягва подобни коварни клевети по адрес на моя довереник. Момчето е добро и никой в съда не бива да забравя това.
— Имате думата, мистър Страп — бързо се намеси главният съдия и аз долових онова невротично извисяване на гласа му, сякаш отново се стараеше да угоди на Елисън Еър, но не беше уверен, че ще съумее да го направи.
Делото не беше сложно. Страп разказа историята на Бо — улавянето му, опитомяването му, как е станал любимец и помощник („и то наистина незаменим помощник“) на Джоузи Еър и как тя се е придвижвала с него въпреки трагичния си недъг. Страп се спря с подробности на случката със Скоти по време на изложбата, а после спомена за произшествието в нощта преди изчезването на Бо: на брега откъм страната на Еърови била забелязана дребничка фигурка, лицето избягало, като преплувало реката. Описанието на незнайния нарушител съвпадаше с външните белези на Скот Пири. А от всичко останало следваше, че единственото лице, истински заинтересовано от кражбата на понито, бе въпросният обвиняем. Страп заяви, че според всички улики Скот Пири е единственият възможен виновник, потвърдено и от собствените му реакции — чрез опита си да избяга, оказвайки съпротива на полицията, той сам бе допринесъл доказателства към вината си.
— А освен това — каза Страп — ние имаме свидетел, който ще ви увери, че е видял обвиняемия Скот Пири да язди пони край брега на реката рано сутринта след изчезването на понито.
Това бе изненада за мен и аз погледнах татко. Той пишеше нещо на син лист — спря за миг, без да вдига поглед, и продължи да записва.
Страп заяви, че не иска да вдига шум около делото. В него нямало нищо необикновено освен, разбира се, скръбта и ненужните мъки, които изживявала малката Джоузи Еър.
— Молим съда да реши делото бързо и хуманно. Не искаме да бъдем отмъстителни. Не искаме да наказваме никого. Всичко, което искаме, е връщането на понито. Като, разбира се, се съблюдава законът…
Татко слушаше невъзмутимо. Изведнъж прекъсна Страп и каза:
— Вие от чие име говорите — от името на довереника си или от името на полицията?
Последваха потоци от нападки между двете страни. А после главният съдия попита татко дали има да каже нещо съществено, преди да бъдат извикани свидетелите.
— Не, нямам — отговори татко. И се обърна, за да огледа присъстващите. Огледах се и аз. Залата бе пълна — рядък случай за едно обикновено съдебно дело. Съвсем не очаквах да видя някои от присъстващите. Например учителката мис Хилдебранд, която ни преподаваше история. Щях да си имам неприятности — сигурно ме беше видяла. Но защо ли беше тук? Казвахме й „градската учителка“, защото беше завършила преди година в големия град. Наричахме я и „нашето птиче“, защото се изчервяваше силно, беше стеснителна и й беше трудно да се справя с нас — особено с момчетата от саваните като Скоти, които слагаха гущерчета с набръчкани вратлета в чекмеджето й. Въпреки всичко ние си я харесвахме. Защо ли, бе дошла?
— Е, мистър Страп, извикайте свидетелите си.
Страп извика първия свидетел — Джо Колинз, който повтори случилото се по време на изложбата и в имението на Еър: понито бе изчезнало, без да е ясно как. Колинз разказа и за посещението си у Пири, търсенето на понито и най-накрая за откритото от него заградено местенце край брега — онова, което бях видял и аз.
— В пясъка забелязахме следи от стъпки, следи от босоного момче. А също и следи от копитата на неподковано пони.
Когато свърши, татко поизчака няколко минути, преди да започне да го разпитва. Колинз беше тръгнал да се връща на мястото си, но татко, без да повдига глава, просто го посочи и го спря, без да продума.
— Сержант Колинз — каза татко, — защо отидохте във фермата на Пири, когато разбрахте, че понито на мис Еър е изчезнало? За това място ли се сетихте най-напред?
— Да, разбира се — отговори сержант Колинз.
— Ясно. Значи, отидохте право там.
— Да!
— И когато отидохте, попитахте мистър Пири и сина му къде е понито?
— Да, горе-долу така беше.
— А какво щяхте да направите, ако бяхте намерили понито там? — попита татко. Той седеше изправен зад старата, изпоцапана с мастило маса, която винаги изглеждаше мръсна. — Тоест, как бихте постъпили с понито като служебно лице?
— Щях да го върна на законния му собственик.
— На мистър Еър и на мис Еър?
— Да.
— И сте сигурен, че бихте постъпили така, изпълнявайки служебния си дълг?