— Не мога да кажа. Пони като пони. Това е всичко, което знам.
— С други думи, искате да кажете: „Откъде мога да знам дали това пони е било откраднатото!“.
— Да, щом настоявате.
— Значи, за момчето сте сигурен, но не сте сигурен дали понито, което е яздило, е било откраднатото, или неговото собствено пони?
— Такива неща не мога да твърдя, мистър Куейл. Помолиха ме да дойда и да разкажа онова, което видях, и аз го разказах.
— Ще ви задам още един въпрос, мистър Смит каза татко. — И не в рамките на предположенията, а съвсем конкретно. Ако бяхте видели въпросното пони доста отблизо и ако го бяхте разглеждали часове, дори дни, можехте ли да се явите в съда и да се закълнете, че това е било откраднатото пони?
— Не, не бих могъл.
Татко оповести с жест на лявата си ръка, че е приключил с Алън Смит, което предвещаваше края на заседанието. След това се огледа наоколо, сякаш бе изненадан от хода на нещата, и седна на изцапаната с мастило маса. Беше ми ясно, че все още не е спасил Скоти. Бе успял да посмекчи уликите, дори да им се надсмее, но нямаше съмнение, че съдиите все още не смятаха да свалят обвинението от Скоти.
— Мислите ли, че сега ще е оправдано да позволим на довереника ви да се яви пред съда? — обърна се саркастично председателят на съда към татко.
— Защо пък не? — подхвърли непринудено татко. — Нека мистър Къф изпрати някого да го доведе.
Съдията нареди на съдебния пристав Къф — бивш войник с отрязана под лакътя ръка — да изпрати полицая Питърс в училището, за да доведе Скоти в съда.
— Имате ли някакви заключителни въпроси, мистър Страп? — попита съдията.
— Мисля, че не — отговори Страп. — Ние разчитаме напълно на доказателствата, които имаме, уважаеми съдии, а не на разни пресилени аргументи и подвеждащи кръстосани разпити. Това е едно обикновено, но печално дело. На нас не ни се иска да осъждаме това момче. Но мисля, че доказахме, че то е взело понито. И колкото и да е мъчително, дълг на закона и на този съд е да решат справедливо настоящото дело — без да се влияят от състоянието на момчето и от изказването на мистър Куейл. Решаващият фактор е законът, а той не бива да се отклонява от повелята на дълга. И в крайна сметка нека справедливостта каже своята последна дума!
Добре казано при създалите се обстоятелства. Чувствах, че Страп не иска да проточва делото. Колкото по-малко приказки, толкова по-добре за неговата страна. Значи, татко не беше в никакъв случай победител. Страп владееше добре законите и макар да не го харесваше, татко го уважаваше. Но и смяташе, че Страп прекалено се задълбочава в доводите си и ги препълва с подробности така, както препълваше и стомаха си.
— Е, мистър Куейл? Сигурен съм, че ще кажете нещо поучително в заключение — злобно подхвърли съдията.
Бях вече убеден, че татко ще трябва да измисли нещо специално, ако не иска да загуби делото.
— Ако съдът има нужда от поучения, аз съм готов да му помогна — отговори татко. — И без това смятам, че имам какво да кажа, надявам се, че ще бъда изслушан докрай от съда и от всички присъстващи. Делото засяга не само обвинението към едно малко момче относно кражбата на пони. Моят учен колега мистър Страп спомена закона. Да възтържествува законът — така каза той. Но какво представлява законът?
— Уважаеми съдии! — прекъсна го Страп с обичайната си въздишка. — Щом ни предстои лекция за същността на закона, предлагам да се оттеглим, за да можем да си починем, да хапнем и да се подготвим за това знаменито определение, което продължава да затруднява най-великите умове в света.
— О, не, сър — извиси тон татко още преди да се намеси съдията. — Колегата не може да убеди съда, нито пък мен, че едно по-внимателно вглеждане в закона би било отегчително, безсмислено или безнадеждно. — И той се обърна към Страп. — Колега, вие казахте: „Нека възтържествува законът!“. Така да е. Но питам ви, за кой закон става дума? Или по-скоро искам да подчертая, че в случая законът е нарушен! И то нарушен по такъв начин, че каквото и да е заключението на съда, аз няма да се примиря. Мисълта ми е, че това дело изобщо не трябваше да се разглежда. Да видим фактите. Липсват две понита. Едното е на сина на преселници, другото на заможен човек. Когато изчезва понито на момчето, полицията изпълнява формалните си задължения, като не предприема буквално нищо. Момчето решава, че е намерило понито си, но вече като собственост на мис Еър, и се опитва със сила да си го върне. Опитите му естествено са спрени и както е редът, полицията го завежда у дома му. След известно време изчезва понито на мис Еър и полицията заедно с мистър Еър веднага предприема мерки срещу момчето. И какво излиза? Един и същ закон се прилага по два различни начина. Една поредица от мерки за момчето и друга — за възрастния мъж. Момчето е обвинено в кражба, а мъжът — не. Защо? Длъжен съм да предупредя съда, че ако момчето бъде признато за виновно, аз ще отнеса делото в по-висша инстанция и тогава всичко ще бъде разгледано както трябва — тоест, ще призова другата страна по делото в лицето на мистър Еър и той ще присъства като свидетел. Заедно с някои други хора ще го подложа на доста щателен и подробен разпит относно прякото му и косвено участие в случилото се.