— Сигурно.
— Винаги ли седи в количката? И когато си е вкъщи ли?
— Така разправят. Джийни е ходила няколко пъти в Ривърсайд и ми е казвала, че Джоузи се движи с количката си около мебелите, сякаш кара мотопед.
— Всичко това не ме интересува — намръщено каза Скоти. — Утре ще донеса юздата, а ако не ми разрешат да я внеса, ще вдигна ръцете си така, сякаш я държа.
За разлика от Джоузи той не заплаши града с отсъствието или мълчанието си в случай, че загуби. По-скоро се заканваше на себе си. Бяхме съвсем близо до къщи, когато изчезна зад няколко недовършени постройки. Чувствах, че и той като Джоузи не е уверен в изхода на делото — и двамата се чудеха как ли би се държало понито на другия ден…
XVI.
Както се очакваше, бе хубав ден на ранната есен. За да видят как действа естественото правосъдие, на събитието можеха да присъстват по четири ученика от всеки клас. В групата бяхме и аз, и Том. Директорът благоразумно бе преценил, че цялото училище е заинтригувано и разделено на два лагера и ето защо бе позволил на известен брой ученици да присъстват на разрешаването на спора, като след това разкажат достоверно на съучениците си за случилото се. Горе-долу половината от групата беше на страната на Скоти, а другата — на страната на Джоузи. Тръгнахме, подредени по двама. Минахме покрай някогашното градско бунище (огромна влажна яма, която запълваха с пръст, за да стане парк). Пред нас вървяха мис Хилдебранд и мистър Кенън — двама отявлени противници сред учителите.
Когато стигнахме до широките стари дървени порти на изложбената площадка, оградени отвсякъде с евкалипти и пиперови дръвчета, ние се стъписахме — на входа чакаха около петдесет души. Портите бяха полуотворени — придържаше ги мистър Бел, собственикът на магазина за велосипеди, който беше упълномощен да пази на входа. Мистър Кенън (нашият футболист) поговори с мистър Бел и ни позволиха да влезем първи.
До мен вървеше Дорис Даулинг.
— Каква тълпа! — каза тя. — Какво ли е на главния вход!
Оказа се, че малката трибуна е почти пълна, а самата арена е вече заобиколена от хора, които се подпираха на дървените парапети и спореха в очакване.
Мистър Кенън беше чудесен организатор. Още в осем часа беше дошъл и заградил площадка за нас — и то близо до мястото, където щяха да бъдат Джоузи и Скоти. Можехме да седнем или пък да стоим прави, но всички ние (двайсет и четири на брой) се залепихме на перилата. Сержант Колинз обикаляше из арената на черния си чистокръвен жребец. Беше с кавалерийската си униформа и изглеждаше и яздеше прекрасно.
Вътре в арената имаше ограден с въжета квадрат и понито се разхождаше неспокойно в него. Вратичката водеше към тесен коридор, дълъг двайсетина метра, с изход към площадката с двата стола в ъглите. Зад въжетата между двата стола имаше маса и още пет-шест стола — вероятно за съдиите. Високата трибуна, която при конните надбягвания стоеше близо до финиша, бе преместена близо до масата — вероятно там щяха да седят председателят на съда, татко и мистър Страп.
— Вижте Скоти!
Скоти седеше на стола си в ъгъла. Седял там от девет часа сутринта. Вече беше десет часът, а от Джоузи Еър нямаше и следа.
— Може би няма да дойде — каза един от привържениците на Скоти с надежда в гласа.
Привържениците на Джоузи се изсмяха. От голямата трибуна и от публиката покрай арената се надигаха нетърпеливи възгласи и подканвания.
— Конят ще полудее от притеснение, ако не започнете скоро! — извика някой. Понито не спираше да обикаля из малкия ограден квадрат. Чувствителните му нерви реагираха на растящото напрежение и вълнение.
— Аха! — казах аз, щом видях юздата на стола на Скоти (татко се беше допитал до съдията и мистър Страп за юздата на понито). — Скоти ще направи оня номер.
— Какъв номер? — развикаха се всички около мен.
— Ще видите — загадъчно отвърнах аз.
В този момент се появи и Джоузи. Седеше отпред в колата с баща си и майка си, а пикапът с количката й ги следваше. Блу свали количката и я закара близо до колата. Като по чудо Джоузи успя да запази равновесие и седна в количката сама, отказвайки каквато и да е помощ.
— Джоузи, Джоузи! — извика някой. Последваха приветствени възгласи, а сред тях и враждебни подвиквания. Джоузи не им обърна внимание. Скоти седеше е длани под коленете си, оглеждаше тълпата и очевидно преценяваше цялото това положение като още едно от изпитанията, които му поднасяше животът. Джоузи се насочи към ъгъла си, махнаха дървения стол, а Блу повдигна въжетата, докато количката с Джоузи се провря под тях.