— Хайде! Започвайте! — извика някой. Чуваха се и възгласи: — Къде е този жесток съдия?
— Я виж понито! — каза Дорис Даулинг и те дръпна за ръкава.
Понито мяташе глава и препускаше, сякаш искаше да излезе от малкия ограден квадрат. Втурна се към оградата, с намерение да я прескочи, но свърна встрани в последния момент и за малко не се оплете във въжетата.
На масата на съдиите нещо се съвещаваха. Председателят на съда, татко, Страп и Елисън Еър тихо разговаряха. След като свършиха, приставът Къф отиде при Скоти и му каза нещо. Скоти му подаде юздата, а Къф я остави на земята зад въжетата. Скоти бе лишен от тайното си оръжие. Поддръжниците му завикаха възмутено:
— Не е честно!
— Още малко и ръцете ще му вържете!
Колинз, яхнал жребеца, обикаляше покрай арената и крещеше ядосано с всички сили:
— Спокойствие! Тишина! Това е съд!
— О, Джо, я слез от този кон! — провикна се някой.
— Но защо взеха юздата на Скоти? — попита Дорис Даулинг.
— Не знам — казах аз. — Навярно съдията или Елисън Еър не са били съгласни да е до него.
— Не е честно! — разпалено заяви Дорис.
— Тихо, вие там! — скара ни се мистър Кенън.
На съдийската трибуна се изкачи пръв председателят на съда, после едрият, трудно подвижен Страп и накрая стройният ми и добре сложен баща. Щом стигнаха върха й, Къф, който вървеше най-отзад, вдигна глава и силно извика, че заседанието на съда се открива. След това погледна към трибуната и изрева колкото му глас държи:
— В съда трябва да се спазва абсолютна тишина! Ако се свирка или подвиква, съдията ще нареди всички да напуснат стадиона и делото ще се гледа при закрити врати.
— Браво, Къф! — изкрещя някой.
Но от всички страни му се разшъткаха и стана ясно, че безредия няма да има, дори и от страна на малките гамени.
Полицаят Питърс стоеше до малката вратичка, която водеше към тесния коридор. Председателят на съда бе зад перилата на високата трибуна и държеше носна кърпа във вдигнатата си ръка. Публиката мълчеше напрегнато. Видях как Джоузи се наведе напред — беше цялата нащрек, вкопчила пръсти в количката си. Скоти бе готов да свирне със залепени до устните си пръсти.
— Готови ли сте? — попита вяло съдията и думите заглъхнаха над арената.
Не можах да чуя, но вероятно му отговориха с „да“.
Съдията свали ръката си с кърпичката. Питърс отвори вратичката, понито се поколеба за миг, погледна изхода и се втурна. Профуча през тесния коридор и влезе в голямата оградена площадка. Скоти вече свиреше с всички сили, а Джоузи викаше отчаяно:
— Бо, Бо! Ела веднага тук!
— Таф! — викаше Скоти. — Насам! — И зацъка с език, за да привлече вниманието му.
Скоти не помръдваше от стола. Вероятно му бяха наредили да не става — би било несправедливо спрямо Джоузи. Понито препуска няколко метра в средата на площадката, отметна назад глава, спря се и се огледа. Не обръщаше внимание нито на Джоузи, нито на Скоти.
— Бо! Бо! — викаше Джоузи и пляскаше с ръце. — Какъв си опърничав! Ела тук веднага!
— Таф… — Скоти бе вдигнал ръце така, сякаш държеше юздата. — Осем часът е, Таф! Осем! (По това време обикновено Скоти тръгваше за училище.)
Понито погледна Джоузи и тръгна към нея.
— Бо! Бо! Бо! — още по-силно завика тя. — Ела, миличък! Ела тук!
Скоти отново засвирка с всички сили.
— Не мога да гледам! — каза Дорис Даулинг, наведе глава и заби поглед в земята. Аз също изпитвах нейните чувства, но ми беше толкова интересно, че както всички наоколо не можех да устоя да не гледам.
Понито направи няколко крачки към Джоузи, но после се обърна и тръгна към Скоти. Спря се и погледна към масата на съдиите. Вероятно на всички им минаваше през ума, че понито съзнава, че е център на внимание, но нарочно се прави на глупаво и протака нещата. То се обърна и като че ли напук тръгна назад. Нито Скоти, нито Джоузи го повикаха. Изчакаха да видят какво ще направи. То спря и отново се обърна.
— Какво става? — попита Дорис Даулинг.
— Нищо. Върна се назад.
Тя погледна и в този миг и двете деца започнаха да викат. В погледа на Джоузи се долавяше и мъка.
— Бо, Бо! Моля ти се, ела! Иначе никога няма да ти простя! Никога! Хайде!
Скоти се опитваше да седи спокойно, но не можеше да се стърпи и непрекъснато подскачаше на стола си и викаше:
— Осем часът е, Таф! Трябва да тръгваме, чуваш ли! — Скоти удряше с юмруци във въздуха с надеждата, че ще привлече вниманието на понито. — Таф! — Скоти крещеше толкова силно и отчаяно, че някой от публиката се разсмя — и това беше единственото нарушение на реда от страна на смълчаната публика.
Понито обикаляше широката площадка, сякаш се чудеше как да избяга от всичко това, и не обръщаше внимание на двете деца. Но когато мина само на няколко метра от Джоузи, тя му се замоли с почти истеричен, гневен глас: