— Бо, какъв си лош! Ела тук, като ти казвам!
Едва я чувахме. Понито се спря и я погледна. Тя млъкна. И то я подмина въпреки отчаяните й викове. Тогава Джоузи ядосано заудря по количката с ръце.
— Заслужаваш да те набия! Ела тук веднага! Не бъди такъв лош!
Скоти се клатеше на стола си и удряше по него. Гласът му беше вече пресипнал и звучеше така, сякаш вече му беше дотегнало. Най-неочаквано Скоти спря да вика — понито се бе спряло на няколко метра от него, гледаше го, а Скоти — явно примирен — не помръдваше.
Настъпи тишина.
— Какво става? Какво прави понито? — попита Дорис.
— Нищо. Абсолютно нищо — напрегнато й отговорих аз. — Скоти не помръдва. Седи и не помръдва. — Скоти гледаше понито безразлично и презрително, сякаш то му бе изменило и преминало на другата страна.
— Бо! — извика за последен път Джоузи. Понито вдигна глава и я разтърси.
Този вик бе, изглежда, решаващ. Понито тръгна право към Скоти и го блъсна от стола. Той стана, сграбчи понито за врата, а то отметна глава, вдигна Скоти във въздуха, а след това отново го повали на земята.
Това беше любимата им грубовата игра. Разнесоха се викове и подсвирквания.
— Таф! Това е определено Таф! — крещях аз. Вече нямаше никакви съмнения.
Половината от групата ни скачаше от радост. Над площадката се носеха силните възгласи на публиката. Някои подигравателно подвикваха на Скоти — той продължаваше да се бори с понито. Председателят на съда каза нещо и посочи Скоти, но освен нестихващите крясъци нищо друго не можеше да се чуе.
— Знаех си аз! — с всички сили крещеше Дорис Даулинг. — Нали ви казвах! Нали ви казвах!
Мис Хилдебранд пламтеше и тържествуващо се усмихваше.
Скоти не можа да удържи неспокойното и възбудено пони, то го отхвърли встрани и се оттегли в тръс. А след миг, с присъщия му фаустовски цинизъм, се запъти към Джоузи. Тя тъжно го гледаше. Понито я побутна с муцунката си.
— Ах ти, мошеник такъв! — промълвих аз.
Всички се умълчаха, докато Джоузи обсипваше понито с мили думи. То продължаваше да я побутва с нос и леко гризеше ръкава й, а на мен ми се стори, че я чувам да му казва: „Лош си ти! Защо постъпи така… Защо отиде при него?“.
— Но това е Бо! — извика някой.
Разбира се, че беше Бо. И Таф, и Бо. Някои негодуваха, последваха разгорещени препирни, но никой не оспорваше, че победителят е Скоти. Понито бе отишло първо при него и решението на съда бе в негова полза.
Народът хукна към арената и към понито. Скоти грабна юздата, прекоси тичешком площадката и докато понито се дърпаше настрани от Джоузи, му я надяна и със светкавична бързина (както винаги) закопча ремъка, метна се върху понито или по-скоро хвръкна във въздуха, макар понито да свърна встрани. Изпълнил стария си номер, Скоти запрепуска по тесния коридор и влезе в малкия ограден квадрат. Дръпна въжетата и извади един от колците, понито прескочи увисналите въжета и те двамата префучаха през арената, преди да успеят да ги спрат.
Стори ми се, че Колинз възнамерява да ги подгони на чистокръвния си жребец, но той не помръдна, а само ги изгледа. Всички останали, включително и Джоузи, ги следяха със затаен дъх. Джоузи някак се надигна на безжизнените си крака, но докато баща й стигна до нея, падна на земята. Хората се спуснаха да й помагат, но Елисън стигна пръв и я вдигна.
— Оставете ме в количката! В количката! — ядосано викаше Джоузи и баща й я постави да седне, докато група от поддръжниците й я заобиколиха. За миг я изгубихме от поглед.
— Горката Джоузи — тъжно каза Дорис Даулинг. — Горкичката!
И какво ли друго можеше да каже. Скоти и понито минаха в галоп през главната врата и се отправиха към фермата, Джоузи бе настанена в колата, количката й натоварена в пикапа и цялата свита на Еър бе готова да потегли. Бях близо до Джоузи, която седеше на предната седалка в колата. Казах й:
— Не падай духом, Джоузи! Всички ти съчувстват.
Джоузи гледаше право пред себе си, лицето й беше бледо, устните стиснати — напълно владееше чувствата си. Но явно искаше никого да не вижда и нищо да не чува.
— Хайде! — подкани ни мистър Кенън. — Всичко свърши, стройте се!
Да, очевидно всичко бе свършило. Но не и за Скоти и Джоузи.
XVII.
Навярно на татко не му идваше на ум, че правосъдието в този ден зависеше от капризите на един кон. Той не желаеше да коментира повече делото. А по време на вечеря ни забрани отсега нататък да говорим за него. Но Том и Джийни заспориха разпалено дали понито било едно и също или не (Том не беше съгласен, че Таф и Бо са едно и също пони) и татко удари с длан по масата.