Моята чанта.
Чувствам прилив на необуздана гордост. Най-накрая, след седмици работа, миналата неделя довърших последните шевове и смея да твърдя, че изглежда великолепно. Кожените дръжки, които направих от тирантите, й придават много античен вид. Освен това копринените панделки, бродерията и седефените копчета… с една дума мога да говоря хвалебствия за нея цяла вечност. Всъщност къде е тя?
Обикалям из спалнята си. По дяволите! Ако не я намеря, ще закъснеем. Сега, след като повече не се срещам със Себ, изоставих два будилника и всичко отново си дойде на мястото, така че се върнах към старите си навици да закъснявам винаги поне с десет минути.
— Фиона? — викам. — Виждала ли си чантата ми?
— Какво? — отвръща с цяло гърло тя и подава глава от нейната спалня. Облечена е в тясна черна рокля за коктейли и чифт убийствено високо обувки.
— Боже, изглеждаш фантастично! — не че когато излиза вечер не изглежда фантастично, но този път от нея лъха някакво бляскаво лъчение, което не съм забелязала преди.
— Благодаря ти — смее се щастливо тя. — Ти също.
И аз се усмихвам. Тя ме подкрепи относно раздялата със Себ. Не ми се кара, не ме съди, нито настояваше да й разкажа всичко с подробности, просто ме прегърна и ми каза, че той не бил чак толкова красив и била сигурна, че зъбите му са покрити с пластмаса. Също така много дискретно остави на възглавницата ми един брой от списание със статия, в която пишеше, че „Целулитът е нещо, от което нито едно момиче не може да избяга, но прави бедрата да изглеждат по-добре“.
— Е, значи си готова? — пита тя.
— Почти, но не мога да намеря чантата си. Да си я виждала?
— Как изглежда?
— Знаеш как. Онази, с кожените дръжки и копринената подплата.
Усмивката моментално замръзва на лицето й.
— О, тази чанта ли…
Чувствам, че ме обхваща безпокойство.
— Какво искаш да кажеш с „тази чанта“?
— Мисля, че я взех назаем.
— Мислиш? — гледам я унищожително.
— Извинявай! — тя се мъчи да се усмихне.
Притварям отчаяно очи и клатя глава. Фиона често взема нещата ми назаем, но работата е там, че никога не ги връща.
— И къде е сега? — питам.
— Значииии… — започва бавно Фиона. — Взех я миналата седмица, когато отидох на снимки, обаче стилистът я видя и поиска да я използва за един от моделите… — Сега изговаря думите толкова скоростно, че едва ги разбирам, бързайки да обясни. — Ще я върна, обещавам!
— Фиона!
Прекъсва ни настойчивото биб-биб на мобилния ми телефон. Гледам екрана, имаме съобщение от таксиметровата служба.
— Таксито е долу — казвам. — Хайде, да вървим.
— Чакай, трябва да взема Талула.
— Не! Не можеш да я вземеш! — възкликвам възмутено.
Тя застива и вирва непокорно брадичка.
— Където и да отида, Талула идва с мен.
Талула вече е постоянно присъствие в апартамента. Имаме я почти от месец, а от Пипа ни вест, ни кост. Дали се е върнала и няма ли да дойде да си прибере кучето — един бог знае. Обаче, всеки път, когато понеча да заговоря на тази тема с Фиона, тя отказва да говори пред Талула.
— Ти как ще се чувстваш, ако те изоставят? — съска тя, като покрива ушите на животинчето е ръце.
— Ох, добре — въздишам, предавам се и грабвам чантата-плик. Прибирам нея каквото мога, другото пъхам в джобовете си и бързам надолу по стълбите. Фиона ме следва, токчетата й тракат на всяка стъпало като кастанети, докато прегръща Талула към гърдите си. Най-накрая влизаме в топлината на колата.
— Не се тревожи. Ще ти върна чантата, обещавам — повтаря тя, като ме гледа в очите.
— И добре ще направиш — заплашвам я, сетне се усмихвам. — Не мога да повярвам, че не си ми казала!
— Всъщност това не е всичко…
Поглеждам я неразбиращо.
— Има и още нещо, които искам да ти кажа.
Стомахът ми се свива.
— Искаш да се изнеса от апартамента ли?
Тя се мръщи.
— Че защо? Защо мислиш така?
— Ами, ти изглеждаше така смутена, когато каза, че искаш да ми кажеш нещо… Просто събрах две и две и…
— И получи седемстотин и петдесет — пуфти Фиона. — Не, не искам да се местиш, харесва ми да живея с теб. Въпреки че изгори цялата ми свещ „Диптик“ — добавя с вдигнати вежди.
Чувствам, че се изчервявам.