Освен това знам, че не може да е истина. Не ми трябва дневник, за да докажа на себе си, че нещо се е случило. Просто получих втори шанс за любов по вълшебен начин, но вълшебството бе, че аз бях тази, която се научи да обича. Ужасно срамно е, че научих това прекалено късно. Така че не мога да бъда с Фъргюс.
Звънецът звъни и аз едва не подскачам. О, това сигурно е пицата с четири сирена и чесновото хлебче, които поръчах по телефона. Ура и браво на „Доставки на пици Марио“! Много са бързи!
— Идвам… — викам, местя Флий от скута си, той надава недоволен писък. Бързам по коридора. — Само момент, да намеря портфейла си. — Грабвам чантата, започвам да ровя в нея е една ръка, докато с другата натискам дръжката на вратата.
Отварям, главата ми все още е почти завряна в чантата. Следващия път трябва да направя подплатата от по-светла коприна, тази тъмно синя е прекалено тъмна и нищо не виждам.
— А, ето го! — вдигам глава и размахвам триумфално портфейла си.
На прага стои висока фигура. Забелязвам първо смачканите ботуши, следват дълги крайници, сетне тъмно кожено палто. Гърдите ми се свиват. Някъде вътре мен пулсът започва да бие неравномерно, докато очите ми се взират. Рошава черна коса пада върху лицето и почти скрива очите. Доста по-дълга е, отколкото си спомням.
— Фъргюс? — успявам да произнеса след дълга пауза. — Какво правиш тук?
Неочаквано се чувствам абсурдно нервна. И глупава. За бога, чия е гази глупава идея да облека пижама?
— Не знам — отговаря безгрижно той. — Просто минавам оттук.
Не мога да повярвам, че е той. Стои пред мен. След всичкото това време. Има толкова много неща, които искам да му кажа.
— Откъде знаеш къде живея? — май всичко, което мога да правя, е да задавам глупави въпроси.
— Бях куриер, свикнал съм да намирам адресите — започва той и изведнъж млъква. — Добре, признавам, използвах чара си върху онзи дракон в „Хемингуей Хаус“.
— Имаш предвид Катрин? — не мога да не се усмихна. — Като нашата бъдеща кралица?
— Да, точно така — усмихва се и той и за миг двамата млъкваме, а спомените ни се връщат.
— Но днес е Нова година. Няма ли да празнуваш някъде?
— Затова съм тук. Кой друг не обича Нова година толкова, колкото мен? Помислих си дали не бих могъл да празнувам с теб?
Усещам, че се усмихвам.
— Опасявам се, че ще си остана вкъщи.
— Чудесно! Нали имаме среща? „Следващата Нова година — на моя или на твоя диван?“ — напомня ми той, вдигайки вежди. — Само че аз нямам диван.
— Какво е станало с шезлонга ти?
— Намира се в един склад. Напуснах студиото, тъй като снимам главно в Манчестър. Ще си го взема скоро, защото… си купих къща. Не е нищо особено, но мисля, че ще ти хареса. — Той млъква.
— Уау — казвам, — значи добре ти плащат!
— Да, предполагам — свива скромно рамене той. — Аз пък чух за твоите чанти, дори видях една. Едно момиче носеше такава и аз тръгнах след нея. Мисля, че се уплаши, сигурно реши, че ще я открадна.
Смея се.
— Значи и двамата осъществихме мечтите си? — казвам.
Следва кратка пауза.
— Да — кима той. — Нещо такова. — Мълчи и пъха ръце в джобовете си, преди да проговори отново. — Виж, искам да ти се извиня.
— Не, аз се извинявам! Бях такава идиотка да изпратя онези имейли — прекъсвам го, преди той да успее да ме спре. — Много съм глупава, не знам какво съм си мислила.
— Не, не, аз бях идиотът! Как мога да не разбера причината, поради която го направи.
Ето че преодоляхме бариерата и сега чувствата ни се изливат.
— Аз не мислех — завършва той, клатейки глава.
Отново настъпва пауза, сякаш думите ни свършиха. Минава цяла вечност.
— Можем ли да се престорим, че не се е случвало? Да започнем отначало?
Очите му търсят моите и аз чувствам как нещо ме дърпа дълбоко отвътре и ме подтиква да кажа „да“, но не мога.
— Не — клатя твърдо глава.
— Не? — той изглежда съкрушен.
Мисля за всичко, което ни се случи — за добрите и лошите неща, и както казва дядо: никога не искаш част от това да си отиде. Защото дори болезнени, нашите спомени и времето, прекарано заедно, ни правят такива, каквито сме, а аз не искам да изтривам нищо от тях.