Спрях микробуса почти до съседната пресечка, седяхме и зяпахме.
— Олеле — промърмори Джейкъб.
— Олеле — съгласи се Лори.
— Пълна щуротия — добави нашият син.
Лори гледаше умърлушено. Беше се отпуснала на страничната облегалка и за пореден път забелязах дългите й пръсти с перфектен маникюр. Открай време имаше прекрасни, изящни ръце и в сравнение с тях тези на майка ми, с дебелите пръсти и загрубяла от пране на ръка кожа, приличаха на кучешки лапи. Пресегнах се да хвана ръката й и преплетох пръсти с нейните. Това ми подейства сантиментално, погледнах я насърчаващо и разлюлях съединените ни ръце. Лори стисна ръката ми с благодарност. После пак се загледа напред. В тъмната й коса се виждаха бели нишки. Тънки бръчици се очертаваха покрай ъгълчетата на очите и устните й. Но аз продължавах да виждам някогашното й младо лице с гладка кожа.
— Какво има?
— Нищо.
— Защо ме гледаш така?
— Ти си моя съпруга. Позволено ми е да те зяпам.
— Такова ли било правилото?
— Да. Мога да те гледам, да те зяпам, да се пуля в тебе. Довери ми се — аз съм юрист.
Добрият брак води зад себе си дълга опашка от спомени. Дума, жест или интонация могат да припомнят толкова много позабравени случки. С Лори флиртувахме така повече от три десетилетия, още откакто се запознахме в колежа и леко се побъркахме от любов. Сега беше друго, разбира се. На петдесет и една години любовта е по-кротко преживяване. Носехме се заедно през отминаващите дни, но и двамата помнехме как започна всичко. Дори сега щом помислех за онова сияещо момиче, тръпка на свежа обич преминава по цялото ми тяло, обич, която още гореше като пътеводна светлина.
Тръгнахме по склона на ниския хълм, където бе училището.
Джейкъб беше между нас — с избеляло кафяво яке с качулка, смъкнати джинси и стари маратонки „Адидас Суперстар“, с раница на дясното рамо. Косата му беше твърде дълга, почти закриваше веждите. На лицето му играеше лека учудена усмивка. Май го забавляваше цялото вълнение наоколо, което несъмнено беше атракция сред еднообразното всекидневие на един осмокласник.
Пред училището срещнахме няколко майки на съученици на Джейкъб. Сред тях беше и Тоби Ланзмън. Носеше блещукащ черен спортен клин, опъната по тялото тениска и бейзболна шапка, от която се подаваше вързаната на опашка коса. Тоби беше маниакално увлечена по фитнеса. Имаше стройно тяло и поддържано лице. За бащите на учениците нейната мускулеста фигура беше и вълнуваща, и плашеща, но и в двата случая не ги оставяше равнодушни. Харесвах я и заради друго — тя беше от приятелите, които човек иска да има до себе си, когато е в беда. Приятели, които подкрепят.
Но ако Тоби беше лидер в тази импровизирана група от майки, Лори беше същинският й емоционален център — нейното сърце, може би и мозък. Ако нещо потръгнеше зле, ако някоя от тях загубеше работата си или съпругът й започнеше да кръшка, или детето й закъсваше в училище, обаждаше се на Лори. Не се съмнявах, че това е така заради същото онова нещо, което привличаше и мен — нейната интелигентна сърдечност. Представях си понякога, че всички тези жени са мои съперници, че искат от Лори нещата, които исках и аз — одобрение, грижа, обич. Сигурно за това, когато ги виждах събрани в това невидимо второ семейство — с Тоби в ролята на строгия баща и Лори в ролята на добрата майка, нямаше как да не изпитам ревност и да не се почувствам пренебрегнат.
Тоби поздрави всеки от нас според традицията, която тъй и не схванах докрай — прегръдка за Лори, целувка по бузата за мен („мляс“, промърмори тя в ухото ми) и обикновено „здравей“ към Джейкъб.
— Не е ли ужасно всичко това? — въздъхна тя.
— Аз съм в шок — призна Лори, която явно се чувстваше по-добре сред своите приятелки. — Просто не мога да осъзная всичко това. Не знам какво да мисля.
Изражението й беше по-скоро озадачено, отколкото потиснато.
— А ти как си, Джейкъб? — Тоби се взря в сина ми, решена да пренебрегне разликата във възрастта помежду им. — Как се справяш?
Той сви рамене.
— Добре съм си.
— Готов ли си за училище?
Той отново вдигна рамене, сега още по-високо, за да покаже, че познава кога се отнасят снизходително към него.