Каквато и да е истината, след това Джейкъб само повтарял упорито пред полицая: „Искам да дойде баща ми“.
Нямаше как да го освободят под гаранция същата вечер. Отведоха го в ареста на полицейското управление, на не повече от три километра от дома ни.
С Лори получихме разрешение за съвсем кратък разговор с него в лишена от прозорци малка стая за свиждания.
Личеше му колко е притеснен. Очите му бяха влажни и зачервени. На бузите му бяха избили алени водоравни ивици. Виждаше се, че е уплашен до полуда, но се опитваше да се владее. Държеше се стегнато, сковано, механично. Момче, което иска да се държи като мъж, поне както то може да си го представи. Мисля, че тъкмо това ме съкруши — как опитваше да не рухне, да задържи тази буря от чувства, от паника, гняв и съжаление затворена в себе си. Казах си, че няма да издържи още дълго. Твърде бързо изгаряше запасите си.
— Джейкъб, добре ли си? — попита Лори пресекливо.
— Не! Ясно е, че не съм. — Посочи стените на стаята, сякаш изразяваше с жеста положението си, и направи присмехулна гримаса. — Направо съм умрял.
— Джейк…
— Значи казват, че аз съм убил Бен? Как пък не. Как пък не! Не мога да повярвам какво става тук. Не мога да повярвам.
— Слушай, Джейк — намесих се, — това е грешка. Някакво ужасно недоразумение. Ще го оправим, разбираш ли? Не искам да губиш надежда. Това е само началото на процеса. Много път има да извървим.
— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам. Все едно съм… — наподоби с уста звука на взрив, а с ръце показа експлозията… — нали се сещате? Като… като онзи тип? В онази история?
— Кафка.
— Не. Онзи тип от… как беше заглавието на филма?
— Не знам, Джейк.
— Където героят някак научава, че светът не е истинският свят? Все едно е сън, нещо такова. Като някаква симулация. И всичко е направено от някакъв компютър. И после успява да види истинския свят. Някакъв стар филм беше.
— Не съм сигурен…
— Да бе, „Матрицата“!
— „Матрицата“ ли? Това стар филм ли е според тебе?
— С Киану Рийвс, не се ли сещаш? Стига де, татко…
Погледнах към Лори.
— Киану Рийвс?…
Тя сви рамене.
Изумих се, че Джейк беше способен да се държи престорено глуповато дори в този момент. Но успяваше. Той си оставаше все същия недорасъл чешит, какъвто беше допреди няколко часа… и какъвто си беше открай време.
— Татко, какво да правя?
— Ще се борим, момчето ми.
— Не, не те питам изобщо. А сега. Какво ще стане сега?
— Утре сутринта ще ти предявят обвиненията, само ще ги прочетат. После ще платим гаранцията и ще се прибереш у дома.
— Колко ще поискат като гаранция?
— Ще разберем утре.
— Ами ако не можем да си позволим такава сума? Какво ще стане с мен?
— Ще намерим парите, не се безпокой. Имаме спестявания. Имаме и къщата.
Джейкъб подсмръкна. Беше ме чувал безброй пъти да мърморя за пари.
— Толкова съжалявам. Не съм го направил, кълна се. Знам, че не съм… такова де, идеалното дете. Но не съм го направил.
— Вярвам ти.
— Джейк, ти си идеалното дете — вметна Лори.
— Аз дори не познавах Бен. Беше ми просто съученик като другите. Защо да правя това? А? Защо? Добре де, според тях защо съм го направил?
— Не знам, Джейк.
— Нали беше твой случай! Как така не знаеш?
— Просто не знам.
— Значи не искаш да ми кажеш.
— Не говори така. Джейк, да не мислиш, че съм разследвал тебе? Сериозно ли говориш?
Той тръсна глава.
— И значи ей така… без причина… съм убил Бен Рифкин? Това е… де да знам какво е. Лудост някаква. Цялата тази история е смахната.
— Джейкъб, не е нужно да убеждаваш и нас. Ние сме на твоя страна. Винаги. Каквото и да се случи.
— Господи… — Той зарови пръсти в косата си. — Дерек е виновен за всичко. Заради него е. Знам си.
— Дерек ли? Защо пък Дерек?
— Ами той… такова де, много лесно се пали за всичко, сещаш ли се? Всяка дреболия я раздува като балон. Кълна се, щом изляза, ще го смеля тоя. Кълна се.
— Джейк, не ми се вярва, че Дерек би могъл да направи това.
— Ама го е направил. Ще видиш. Егати смотаняка.