— Сигурен ли си?
За миг ми се стори, че ще умра.
— Да, сигурен съм.
— Толкова сигурен, че си предпочел да го скриеш от мен?
— Не си права.
— Има ли и друго, което не си ми казвал преди?
— Няма.
— Сигурен ли си?
— Да.
Лори кимна с глава.
— Ами добре.
— Какво означава „ами добре“? Имаш ли някакви въпроси? Искаш ли да поговорим?
Тя ме изгледа укоряващо — аз я питах дали иска да поговорим? В два сутринта? Точно тази сутрин?
— Лори, нищо не се е променило. Аз съм все същият човек, когото познаваш, откакто бяхме на седемнайсет.
— Добре. — Тя се загледа в скута си, където бе преплела пръсти напрегнато. — Трябваше да ми кажеш по-рано, засега знам само това. Имах право да знам. Да, имах право да знам за кого се омъжвам, от кого искам да имам дете.
— Ти знаеше. Омъжи се за мен. Всичко останало е минало. Не ни засяга.
— Но трябваше да ми кажеш, това е всичко. Имах право да знам.
— Ако ти бях казал, нямаше да се омъжиш за мен. Дори нямаше повече да дойдеш на среща с мен.
— Няма как да знаеш това. Ти не ми даде възможност да реша.
— Хайде да не увъртаме. Ако знаеше и те бях помолил да излезеш с мен, какво щеше да стане?
— Не знам как щях да ти отговоря.
— Аз знам.
— Защо?
— Защото момичетата като тебе не… харесват такива момчета. Моля те, нека просто забравим за това.
В краткото мълчание си мислех, че все още всичко може да се нареди. Можехме да преживеем всичко и да продължим напред.
Коленичих пред нея и отпуснах ръце на скута й, върху топлите й крака.
— Лори, съжалявам. Искрено съжалявам, че не ти казах. Но не мога да върна времето назад. За мен е важно да знам, че ме разбираш — баща ми, дядо ми… аз не съм едно и също с тях. Трябва да знам, че вярваш в това.
— Вярвам. Тоест така си мисля… разбира се, че вярвам. Не знам, Анди, късно е. Трябва да поспя малко. Не мога да говоря за това сега. Твърде уморена съм.
— Лори, ти ме познаваш. Погледни ме. Познаваш ме!
Тя се взря в лицето ми.
От толкова малко разстояние открих с изненада колко остаряла и изтощена изглеждаше. Казах си, че постъпвам себично и дори жестоко да стоваря историята си на раменете й в този момент, посред нощ, след най-лошия ден в живота й, само за да ми олекне, за да облекча съвестта си. Спомних си онова момиче със загорели крака през първата година в колежа, момиче толкова над моето равнище, че всъщност ми беше леко да общувам с нея, защото нямах какво да губя. На седемнайсет години знаех, че цялото ми детство само е предшествало срещата ми с нея. Не се бях чувствал така дотогава, нито след това. Усещах, че тя ме промени и физически. Не заради секса, макар че правехме секс навсякъде и по всяко време — в библиотеката, в празни аудитории, в нейната кола, в тяхната семейна лятна къща на брега, дори веднъж на гробище. Беше всеобхватно, превръщах се в друг човек, в този, който съм сега. А всичко след това — семейството, домът, целият ни съвместен живот, беше дар от Лори. Магията продължи трийсет и четири години. А сега, на петдесет и една най-сетне я видях каквато беше. И открих с изненада, че вече не е онова сияещо момиче, а една обикновена, уморена жена.
Втора част
„Идеята, че убийството може да засяга държавата, по какъвто и да е начин, е сравнително съвременна. През по-голямата част от човешката история насилственото лишаване от живот е било изцяло частен проблем. В традиционните общества нечие убийство просто е стават причина за спор между два клана. От семейството или рода на убиеца се е очакват да решат спора удовлетворително чрез някакво предложение към семейството или рода на жертвата. Съществуват са различни начини на обезщетяване — от глоба до смъртта на убиеца (или някой друг вместо него). Ако роднините на убития останели неудовлетворени, често започваш кръвна вражда. Тези отношения са съществуваш дълги векове в множество общества… За разлика от сегашната практика, съгласно старите традиции убийството е било изцяло проблем на семейството.“