Щом обявиха делото — „Обвинение номер: нула осем тире четири четири нула седем. Обществото срещу Джейкъб Барбър, едно обвинение в убийство първа степен“, двама съдебни пристави докараха Джейкъб и го накараха да застане по средата на залата срещу ограждението за съдебните заседатели. Той огледа тълпата, видя ни и веднага заби поглед в пода. Смутен и потиснат, започна да подръпва костюма и вратовръзката си, които Лори избра за него, а Клайн му предаде. Джейкъб не бе свикнал да носи костюм и вероятно се чувстваше неудобно. А и сакото вече му умаляваше. Лори понякога се шегуваше колко бързо растял — щом къщата притихнела нощем, тя чувала как се удължават костите му. Сега мърдаше рамене, за да намести сакото по тялото си, макар и неуспешно. Заради това по-късно репортерите написаха, че Джейкъб бил суетен и дори му харесвало да бъде в центъра на вниманието. С началото на процеса щяхме да чуваме обидни лъжи отново и отново. Всъщност той беше стеснително момче и толкова се бе уплашил, че не знаеше къде да си дене ръцете. Истинско чудо беше, че поне донякъде успя да запази самообладание.
Джонатан мина през прохода в преградата, отделяща местата за зрители в залата, остави куфарчето си върху масата на защитата и застана до Джейкъб. Докосна с длан гърба му не за да го насърчи, а за да направи внушение: „Това момче не е чудовище и аз не се боя да го пипна“. Имаше и друго: „Аз не съм само наемник, който изпълнява задълженията си към отвратителен клиент. Вярвам в това хлапе. Аз съм негов приятел“.
— Ще изслушаме доводите на обвинението — обяви Дебелогъзата Ривера.
Ладжудис се изправи зад масата на обвинението. Плъзна длан надолу по вратовръзката си и опъна сакото си отзад.
— Ваша чест — започна той опечалено, — това е гнусно злодеяние.
Изведнъж ми хрумна каква може да е истинската причина в много съдебни зали да няма прозорци — рискът да полетят юристи през тях беше голям. Ладжудис изреди фактите по делото, които вече бяха станали всеизвестни през последното денонощие на неспирни новини в медиите, и ги украси съвсем леко, за да угоди на жадуващата кръв тълпа, която се взираше в телевизорите. Гласът му дори звучеше малко напевно, все едно подчертаваше, че всички вече сме чували тези факти, станали едва ли не досадни.
Но когато стигна до доводите си по освобождаването под гаранция, тонът му стана мрачно сериозен.
— Ваша чест, всички познаваме и изпитваме симпатия към бащата на обвиняемия, който присъства днес в съдебната зала. И аз го познавам лично. Уважавах го, възхищавах му се. Аз чувствам и привързаност към този човек, и съчувствие към него, както всички тук, убеден съм в това. Той винаги е бил най-умният сред нас. Вършеше всичко с изумителна лекота. Но…
— Възразявам!
— Възражението е прието.
Ладжудис се озърна за мен, без да извива тяло, само погледна през рамо.
„Вършеше всичко с изумителна лекота.“ Този вярваше ли си?
— Господин Ладжудис — каза Дебелогъзата, — очаквам от вас да сте наясно, че срещу Андрю Барбър няма никакво обвинение.
Ладжудис пак се загледа право напред.
— Да, Ваша чест.
— Тогава да се върнем на въпроса за гаранцията.
— Ваша чест, обвинението настоява да бъде определена много висока гаранция — петстотин хиляди долара и глоба от пет милиона долара при нарушаване на гаранцията. Обвинението смята, че с оглед на твърде необикновените обстоятелства в семейството на обвиняемия съществува особено висок риск той да се укрие от правосъдието — поради жестокостта на престъплението, голямата вероятност от произнасяне на осъдителна присъда и нетипичните за възрастта на обвиняемия знания, защото е израснал в дом, където наказателното право е професия.
Ладжудис пробутва тези дивотии още няколко минути. Струваше ми се, че е наизустил речта си и сега само я повтаря, без да се престарава в убедителността.