— Още си мисля, че е грешка да отворят училището толкова скоро.
— Лори, вече го обсъждахме. — В гласа ми пролича досада: „Имам опит, знам какво говоря“. — Нищо няма да застрашава Джейкъб. Ще го заведем, ще го придружим до самия вход. Там навсякъде ще има полицаи. В училището ще бъде на по-безопасно място, от което и да е друго.
— По-безопасно… Няма как да си сигурен. Откъде знаеш? Никой няма представа кой е убиецът, нито къде е той, нито какво е намислил.
— Все някога трябва да подновят занятията в училище. Животът продължава.
— Грешиш, Анди.
— А ти колко искаш да чакат?
— Докато не го заловят.
— Това би могло доста да се проточи.
— Е, и? Какво толкова ще се случи? Децата ще пропуснат малко учебни дни. Какво от това? Но ще бъдат в безопасност.
— Не можеш да им осигуриш пълна безопасност. Светът отвън е голям. Голям и опасен.
— Добре де, ще бъдат в по-голяма безопасност.
Оставих книгата като малко покривче върху гърдите си и се опитах да я успокоя.
— Лори, ако училището остане затворено, се внушават лоши идеи на тези деца. Училището не би трябвало да е опасно. Не е място, от което да се страхуват. То е техният втори дом. Там прекарват по-голямата част от времето си. Те искат да бъдат там. Искат да бъдат с приятелите си, а не да се заключват у дома и да се крият под леглото, за да не ги докопа караконджулът.
— Караконджулът вече докопа един от тях. Значи май не е караконджул.
— Така да бъде, но поне схващаш за какво говоря.
— О, да, Анди, схващам. Само ти казвам, че грешиш. Най-важното е децата да бъдат опазени физически. Чак след това е времето с приятелите им или каквото ще да е друго. Но докато убиецът не бъде заловен, няма как да ми обещаеш, че децата не са застрашени.
— Искаш гаранция ли?
— Да.
— Ще заловим престъпника. Аз ти гарантирам.
— Кога?
— Скоро.
— Сигурен ли си?
— Да. Винаги ги хващаме.
— Невинаги. Помниш ли онзи тип, който уби жена си и я уви в одеяло в багажника на един „Сааб“?
— Ние го хванахме. Просто не можахме да… Добре, нека е почти винаги. Хващаме ги почти винаги. Но този ще го заловим, обещавам ти.
— Ами ако бъркаш?
— Ако бъркам, не се съмнявам, че ще ми го натякваш.
— Не, питам ако бъркаш и някое нещастно хлапе пострада?
— Лори, това няма да се случи.
Тя се намръщи примирено.
— Не може да се спори с тебе. Все едно непрекъснато се блъскам в стена.
— Не спорим, а обсъждаме.
— Ти си юрист и не различаваш едното от другото. Поне аз споря.
— Лори, чуй ме… Какво искаш да ти кажа?
— Не искам нищо да ми казваш, а да ме изслушаш. Между другото, увереността е нещо различно от правотата. Помисли. Може да изложим сина си на опасност. — Тя докосна с показалец слепоочието ми — хем шеговито, хем ядосано. — Помисли!
После се обърна, остави книгата си върху вече неустойчивата купчинка от други книги на нощното шкафче и легна с гръб към мен, свита на кълбо като дете.
— Хайде, ела да се гушнеш — казах й.
Тя се намести с няколко движения назад, докато опря гръб в мен. Погалих я по ръката.
— Всичко ще бъде наред.
Тя изсумтя.
— Сигурно и дума не може да става за малко помирителен секс? — подхвърлих аз.
— Нали уж не спорехме?
— Аз не спорех, за разлика от теб. И искам да знаеш — няма проблем, прощавам ти.
— Ха-ха. Може би ако кажеш, че съжаляваш!?
— Съжалявам.
— Не прозвуча така.
— Наистина много съжалявам. Най-искрено.
— А сега кажи, че не си прав.
— Не съм прав ли?
— Кажи, че не си прав. Искаш ли или не искаш?
— Хъм… Добре, да изясним положението — само трябва да кажа, че не съм прав, и една красива жена ще се люби страстно с мен.
— Не съм споменавала страст. Нормален секс.
— Добре. Значи казвам, че не съм прав, и една красива жена ще се люби с мен без никаква страст, но с доста добри сексуални умения. Това ли е положението?
— Доста добри умения ли?
— Изумителни умения.
— Да, господин прокурор, това е положението.
И аз сложих моята книга — биографията на Труман от Маккълоу, върху хлъзгавата купчина лъскави списания на моето нощно шкафче. Изключих лампата.