— Забрави. Прав съм.
— Няма значение. Вече каза, че съм красива. Аз печеля.
3. Отново на училище
Рано сутринта от стаята на Джейкъб се дочу стенание… Докато се будех, с учудване открих, че тялото ми вече се движи, стъпва и се изправя, за да се затътри около леглото. С все още замътена от съня глава излязох от тъмнината в спалнята и през сивкавата светлина на утрото в коридора влязох пак на тъмно в детската стая.
Натиснах превключвателя на стената и намалих светлината. Стаята на Джейкъб беше пълна с какво ли не — огромни тромави маратонки, лаптоп „Макбук“, облепен със стикери; учебници, романи с меки корици, кутии от обувки, пълни със стари снимки на бейзболисти и комикси. В ъгъла игрова конзола „Ексбокс“ бе включена към стар телевизор. Дисковете, повечето с военни ролеви игри, и техните кутии бяха на купчина наблизо. Имаше и мръсни дрехи, разбира се, но и две спретнати купчини чисти, прилежно сгънати и подредени от Лори. Джейкъб не ги бе прибрал в гардероба, защото му беше по-удобно да ги взима направо от купа. Върху ниска библиотечка бяха събрани наградите от детския футболен отбор. Джейкъб не се проявяваше кой знае колко в спорта, но в онези години всяко хлапе получаваше награди. Малките статуетки стърчаха като реликви, пренебрегнати и на практика невидими за сина ми. Имаше и стар плакат на блудкав филм от 70-те години — „Петте пръста на смъртта“, на който мъж в кимоно за карате забива юмрук с добре поддържан маникюр в тухлена стена. Внушенията бяха ясни: „Шедьовърът на бойните изкуства! ВИЖТЕ неспирните изумителни схватки! УЖАСЕТЕ СЕ от забранения ритуал на желязната длан! ВЪЗХИТЕТЕ СЕ на младия боец, който сам се изправя срещу злите господари на бойните изкуства!“. Бъркотията беше толкова безнадеждна и постоянна, че двамата с Лори отдавна се отказахме да се караме с Джейкъб за това. Всъщност дори престанахме да я забелязваме. Лори си имаше теория, че този хаос отразявал духовния живот на Джейкъб, а влизането в стаята било като проникване в неговото хаотично подрастващо съзнание, затова било глупаво да се заяждаме с него. Повярвайте ми, тъкмо такива неща може да чуете, ако се ожените за дъщеря на психоаналитик. За мен си беше само разхвърляна стая и побеснявах при всяко влизане.
Джейкъб лежеше близо до ръба на леглото и не помръдваше. Главата му беше отметната назад, устата му зееше. Не хъркаше, но дишаше задавено, мъчеше го някаква простуда. И между тежкото дишане скимтеше „Н… Н…“. Опитваше се да каже „Не“.
— Джейкъб! — прошепнах му. Протегнах ръка да го погаля по главата, за да се успокои. — Джейк!
Той извика отново. Очите му зашариха под клепачите.
Навън затрака първият крайградски влак към Бостън по линията „Ривърсайд“, който минаваше всяка сутрин в шест часа и пет минути.
— Това е само сън — опитах се да го успокоя.
Изпитах удоволствие, че го утешавам така. Случката пробуди у мен онази носталгия, на която са подвластни родителите — смътен спомен за Джейк на три или четири години, когато си имахме ритуал преди сън. Аз го питах: „Кой обича Джейкъб?“. И той отговаряше: „Тате го обича“. Последните думи, които си казвахме всяка вечер, преди той да заспи. Но Джейкъб никога не бе имал причина да се съмнява в онова, което изпитвам към него. Изобщо не му хрумваше, че татковците могат да изчезват, поне не и неговият. Аз бях този, който се нуждаеше от сигурност, защото в моето детство баща ми не беше до мен. Почти не го познавах. И се бях зарекъл, че моите деца никога няма да преживеят това, няма да научат какво означава да живееш без баща. Колко странно беше, че само след няколко години Джейк щеше да ме напусне, а не аз него. Ще замине да учи в някой колеж и моето време като отдаден, грижовен баща ще свърши. Ще го виждам все по-рядко, накрая отношенията ни ще се ограничат до няколко гостувания през отпуската или почивните дни през лятото. Трудно ми беше да си го представя. Какво бях аз, ако не баща на Джейкъб?
Споходи ме и друга мисъл, неизбежна в тези обстоятелства — не се съмнявах, че и Дан Рифкин бе искал да опази сина си от злото, и то не по-малко от мен, той също е бил неподготвен за сбогуването със своето момче. Но Бен Рифкин лежеше в хладилна камера на моргата, а моят син — в топлата си постеля, и само късметът бе решил кой къде да бъде. Срамувам се да призная, че си помислих: „Слава богу! Слава богу, че бе неговото дете, а не моето“. Не ми се вярваше, че бих преживял загубата.
Коленичих до леглото, обгърнах с ръце Джейкъб и опрях глава в неговата. И пак си спомних — когато беше малък, щом се събудеше сутринта, топуркаше сънено през коридора, за да се гушне в леглото при нас. А сега го усещах толкова пораснал — невъзможно голям, костелив и дългурест. Хубаво момче с тъмна къдрава коса и румена кожа. Беше на четиринайсет. Знаех, че не би ми позволил да го прегърна така, ако е буден. През последните години доста се промени — стана малко кисел и неприветлив. Понякога ми се струваше, че си имаме един съвсем непознат вкъщи, при това леко враждебен. Типично поведение в пубертета, казваше ми Лори. Според нея Джейкъб пробва различни нови самоличности, за да остави детството си в миналото — веднъж завинаги.