Изненадах се, че моето докосване наистина го успокои и спря кошмара, който сънуваше. Вдиша дълбоко веднъж и се обърна. Дишането му стана ритмично и той се унесе дълбоко. Наблюдавах го и си мислех, че на петдесет и една години сякаш съм забравил как да спя. Будех се по няколко пъти нощем и рядко ми се събираха повече от четири-пет часа сън. Приятно ми беше да съм до детето си, макар че Джейкъб може би дори не усети, че съм там.
В онази сутрин и тримата бяхме притеснени от подновяването на учебните занятия в „Маккормик“ само пет дни след убийството. Денят започна с обичайните неща — душ, кафе, кифлички, надничане в нета за проверка на пощата, но бяхме напрегнати и притеснени. Всички бяхме станали преди шест и половина, но се размотавахме, макар да виждахме, че закъсняваме, а това само засили безпокойството.
Лори беше особено изнервена. Мисля, че не само заради страха за Джейкъб. Все още я потискаше самото убийство, както здравите хора се изненадват, когато за пръв път се разболеят сериозно. Би трябвало да се очаква, че животът с прокурор след толкова години е подготвил Лори за гадните неща в живота по-добре в сравнение с нашите съседи, например. Би трябвало вече да е приела, че животът наистина продължава. Дори най-кървавото престъпление се превръща в съдебни атрибути — килограми хартия, няколко веществени доказателства, десетина препотени и запъващи се свидетели. Светът се извръща на другата страна и защо да не е така? Хората умират, някои от тях насилствено — да, трагично е, но в един момент ужасът изчезва, поне за обръгналия прокурор. Лори бе наблюдавала всичко това многократно и въпреки това нахълталото в живота й насилие я извади от коловоза. Личеше си във всяко нейно движение, в скованата й поза като на болен от артрит, в приглушения глас. Полагаше усилия да запази самообладание, но не й беше лесно.
Джейкъб се взираше мълчаливо в екрана на своя „Макбук“ и дъвчеше стоплената в микровълновата печка кифличка. Лори, както винаги, се опитваше да го заприказва, но той не й обръщаше внимание.
— Джейкъб, как се чувстваш заради връщането в училище?
— Не знам.
— Нервен ли си? Разтревожен? Как си?
— Не знам.
— Как е възможно да не знаеш? Кой може да знае вместо теб?
— Мамо, сега не ми се говори.
Това беше учтивият отговор, който му внушихме да използва вместо просто да пренебрегва родителите си. Но той повтаряше това „Сега не ми се говори“ толкова често и механично, че не бе останал и намек за учтивост.
— Джейкъб, не може ли просто да ми кажеш как си, за да не се тревожа?
— Току-що ти казах — не ми се говори.
В погледа на Лори забелязах, че търпението й се изчерпва.
— Джейкъб, майка ти те попита нещо. Няма да ти стане нищо, ако й отговориш.
— Чувствам се чудесно.
— Струва ми се, че майка ти искаше малко по-подробен отговор.
— Татко, хайде де…
Вниманието му пак се отплесна към компютъра. Обърнах се към Лори и свих рамене.
— Детето казва, че се чувства чудесно.
— Разбрах. Благодаря.
— Не се безпокой, майко. С него всичко е наред.
— А ти как си, скъпи?
— Чувствам се чудесно. Сега не ми се говори.
Джейкъб ме стрелна с кисел поглед. Лори се усмихна насила.
— Струва ми се, че е време да помислим за дъщеря, за да има с кого да се разбирам.
— Всъщност имаш нужда от съпруга.
— И това ми е хрумвало.
Придружихме Джейкъб до училището. Повечето родители също бяха там и в осем сутринта училището приличаше на карнавал, с необичайно задръстване от коли. Няколко новинарски микробуса бяха паркирани наблизо, целите в антени и разни кутии. Полицейски заграждения блокираха и двата края на алеята. Имаше полицай пред входа на училището, друг чакаше в патрулна кола отпред. Учениците се провираха под огражденията, превили гърбове под тежестта на раниците си. Родители стърчаха по тротоарите или придружаваха децата си чак до главния вход.