— Докато вървяхте, видяхте ли някого?
— Не.
— Забелязахте ли още нещо необичайно онази сутрин?
— Не, чак докато чух сирените и полицаите започнаха да нахълтват в парка. Тогава научих какво е станало.
Ладжудис си седна на мястото.
Всеки присъстващ в съдебната зала чуваше неспирното повторение на тези думи в главата си: „Престани, боли ме! Престани, боли ме!“. Аз също. Съмнявам се, че въобще ще успея да ги пропъдя от съзнанието си. Но дори тази подробност не показваше, че Джейкъб е виновен.
За да подчертае този факт, Джонатан се изправи за един-единствен въпрос, колкото да отбележи участие в кръстосания разпит:
— Господин Стъдницър, вие изобщо не видяхте това момче — Джейкъб Барбър, в парка онази сутрин, така ли?
— Не го видях.
Джонатан остана още малко пред съдебните заседатели, поклати глава и промълви:
— Ужасно, ужасно…
Показваше им, че и ние сме от добрите.
Така завърши и този ден на изпитания. Въпреки всичко — страшната диагноза на доктор Фогъл, разбитата Лори и може би последните думи на убитото момче — след тези три дни все още имахме предимство, и то огромно. Ако играехме мач в любителско първенство по софтбол, може би вече щяхме да обмисляме прекратяването му, за да избегнем унизителен разгром на противника. Както се оказа, това беше последният добър ден за нас.
Г-н Ладжудис: Позволете да ви прекъсна за малко. Доколкото разбирам, съпругата ви е била много разстроена.
Свидетел: Всички бяхме разстроени.
Г-н Ладжудис: Но на Лори й е било особено тежко.
Свидетел: Да, тя трудно понасяше този товар.
Г-н Ладжудис: Имало е още нещо. У нея очевидно са се зародили съмнения в невинността на Джейкъб, особено след като всички сте говорили с доктор Фогъл и сте чули подробностите за пълната диагноза. Лори дори ви е попитала направо как би трябвало да постъпите вие двамата, ако вашият син е виновен, нали?
Свидетел: Да. Малко по-късно. Но тя беше много разстроена в онзи момент. Нямате представа колко беше съсипана.
Г-н Ладжудис: А вие? Не бяхте ли разстроен?
Свидетел: Бях, разбира се. Много се уплаших.
Г-н Ладжудис: Уплашихте се, защото най-после започнахте да обмисляте възможността Джейкъб да е виновен ли?
Свидетел: Не, уплаших се, защото съдебното жури можеше да го осъди независимо дали е виновен или не.
Г-н Ладжудис: Все още ли в ума ви дори не се мяркаше мисълта, че Джейкъб може наистина да е извършил убийството?
Свидетел: Не.
Г-н Ладжудис: Нито веднъж ли? Дори за секунда?
Свидетел: Нито веднъж.
Г-н Ладжудис: Избирателност на информацията, нали, Анди?
Свидетел: Я си го начукай, Нийл! Безсърдечен боклук!
Г-н Ладжудис: Не си изпускай нервите.
Свидетел: Никога не си ме виждал да си изпусна нервите.
Г-н Ладжудис: Не съм. Мога само да си представя какъв си тогава.
[Свидетелят не отговаря.]
Г-н Ладжудис: Добре, да продължим.
30
Четвъртият ден от делото.
Пол Дъфи бе призован като свидетел. Носеше синьо спортно сако, обикновена вратовръзка и сив всекидневен панталон, което беше пределът на официалното облекло за него. Подобно на Джонатан и той беше от онези мъже, които лесно си представяш в момчешките им години, чиято външност почти те принуждава да зърнеш момчето у тях. Не заради някакви особености, просто имаше нещо момчешко в поведението му. Може би ми влияеше дългото ни приятелство. За мен Пол си остана завинаги на двайсет и седем години, възрастта му, когато се запознахме.
Разбира се, това приятелство правеше Дъфи ненадежден свидетел в очите на Ладжудис. Отначало беше сдържан, въпросите му звучаха твърде предпазливо. Ако ме бе попитал, щях да му кажа, че Пол Дъфи няма да излъже дори заради мен. Не беше такъв човек. (Освен това щях да го посъветвам да остави на масата нелепия си бележник. Приличаше на смотан аматьор.)
— Бихте ли казали името си за протокола, моля?
— Пол Майкъл Дъфи.
— Какво е вашето занятие?
— Аз съм детектив с чин лейтенант в полицията на щата Масачузетс.
— Откога работите в щатската полиция?
— От двайсет и шест години.
— Къде сте назначен в момента?
— В отдела за връзки с обществеността.
— Ще насоча вниманието ви към 12 април 2007 година. Къде работехте тогава?