Лори беше много по-посърнала от нас. Тя смяташе, че в едно толкова неясно дело съдебното жури ще сметне за свой дълг да обяви Джейкъб за виновен. Не биха рискували да сбъркат. Ще пратят зад решетките това момче-чудовище, за да опазят невинните дечица — край на проблема. Те не биха оставили безнаказано убийството на Бен Рифкин. В противен случай справедливостта нямаше да възтържествува. И щом за да постигнат това, трябваше да нахлузят примката на шията на Джейкъб, нямаше да се поколебаят. В нерадостните предсказания на Лори долавях нещо още по-мрачно, но не смеех да я попитам направо. Някои чувства е най-добре да не бъдат изразени. Не бива да принуждаваш майката да казва някои неща за детето си, дори ако тя вярва в тях.
Затова в онази вечер обявихме примирие. Решихме да не предъвкваме повече веществените доказателства, за които слушахме цял ден, да не обсъждаме безкрайно подробностите за контактните петна, ъглите на прободните рани и всичко останало. Предпочетохме да седнем на дивана и да гледаме телевизия в доволно мълчание. Когато Лори се качи горе около десет часа, ми се прокрадна смътната идея да отида при нея. Преди бих го направил. Либидото щеше да ме повлече подире й, сякаш съм датски дог на каишка. Но с това беше свършено. Лори загуби всякакво желание за секс, а аз не можех да си представя как ще заспя до нея, как ще заспя изобщо. Пък и все някой трябваше да изключи телевизора и да накара Джейкъб да си легне по някое време.
Малко след единайсет часа — тъкмо започваше Шоуто на Джон Стюарт, Джейк каза:
— Онзи пак е тук.
— Кой?
— Онзи тип с цигарата.
Надникнах през външните щори на хола.
Същият „Линкълн Таун Кар“ бе спрял нагло точно срещу къщата под една от уличните лампи. Прозорецът до шофьора беше леко отворен, за да тръска пепелта.
— Да се обадим ли на ченгетата? — предложи Джейкъб.
— Не. Аз ще се погрижа за това.
Отидох в антрето и извадих от гардероба малка червена бейзболна бухалка от алуминий, зарязана там от години между чадърите и обувките, може би след последния мач на Джейкъб в детския отбор.
— Татко, това може би не е добра идея.
— Няма по-добра, повярвай ми.
Всъщност, Джейкъб се оказа прав, наистина не беше добра. Не си затварях очите за вероятността да съсипя още повече и без това променената представа на хората за нас, особено за Джейкъб, но бях се настроил само да сплаша Човека-с-цигарата, без да се стига до насилие. И все пак ме бе обзело чувството, че мога да пробия и стена с главата си, желанието най-сетне да направя нещо. Честно казано, не знам докъде бях готов да стигна. Впрочем не се и наложи да разбера.
Когато излязох на тротоара пред къщата, пред мен профуча полицейска кола — черен „Форд Интерсептър“, без всякакви отличителни знаци. Появи се сякаш от нищото, с мигащи сини лампи, които осветиха улицата. Спря под ъгъл пред другата кола, за да й попречи да потегли.
Отвътре изскочи Пол Дъфи — само якето с емблема и значката на колана му показваха, че е от щатската полиция. Изгледа ме (бях отпуснал надолу ръката си с бухалката, но това не пречеше да изглеждам нелепо) и повдигна вежди.
— Прибирай се вкъщи, шампионе!
Не помръднах. Толкова се стъписах, а и отношението ми към Дъфи вече беше толкова объркано, че нямах желание да го послушам.
Той ме загърби и отиде при досадника.
Стъклото откъм шофьора се спусна с бръмчене и мъжът в колата попита:
— Проблем ли има?
— Искам да видя шофьорската ви книжка и регистрационния талон на колата.
— Имам право да седя в собствената си кола, нали?
— Господине, отказвате ли да представите поисканите документи?
— Нищо не отказвам. Искам да знам защо ме безпокоите. Седя си, на никого не преча, улицата е достъпна за всички.
Мъжът пъхна цигарата в уста и се наклони напред, за да измъкне портфейла от задния си джоб. Когато Дъфи взе шофьорската книжка и се върна при полицейската кола, мъжът се вторачи в мен изпод козирката на шапката си и подхвърли:
— Как я караш, мой човек?
Не отговорих.
— Всичко наред ли е с теб и семейството?
Продължихме да се зяпаме.
— Хубаво е да имаш семейство.
Мълчах, а той продължи да пуши с пресилено безгрижие.
Дъфи излезе от колата, върна му книжката и талона и го попита: