— Вие ли бяхте спрял тук онзи ден вечерта?
— Не, господине.
— Господин О’Лиъри, защо не отидете другаде? Пожелавам ви приятна вечер. И повече не се връщайте тук.
— Улицата не е ли на всички?
— Не се отнася за вас.
— Както кажете, господин полицай. — Пак се сгъна и натика с пъшкане портфейла си в задния джоб. — Съжалявам, малко съм тромав. Остарявам. — Ухили се първо на Дъфи, после на мен. — Господа, приятна вечер и на вас. — Сложи си предпазния колан и го заключи показно. — Щрак, иначе глоба. Господин полицай, май трябва да преместите колата. Пречите ми.
Дъфи седна в полицейската кола и я премести два-три метра назад.
— Лека ви нощ, господин Барбър — каза О’Лиъри и бавно потегли.
Дъфи застана до мен.
— Искаш ли да ми обясниш какво става? — попитах го аз.
— Да, добре е да поговорим.
— Ще влезеш ли?
— Виж какво, Анди, ще те разбера, ако не желаеш да влизам в къщата ви и да се мотая наоколо. Няма проблем. Можем да говорим и тук.
— Не, всичко е наред. Просто ела вътре.
— Предпочитам да…
— Дъф, казах ти, че всичко е наред.
Той се намръщи.
— Лори будна ли е?
— Притесняваш се от нея ли?
— Да.
— Но не и от мен?
— Не очаквам с нетърпение този разговор, откровено казано.
— Не се тревожи. Мисля, че тя заспа.
— Нещо против да взема това?
Подадох му бухалката.
— Наистина ли мислеше да я използваш? — попита Дъфи.
— Имам право да не отговарям на въпроси.
— Да, може би така е най-добре.
Той пъхна бухалката в колата си и влезе с мен в къщата. Лори стоеше със скръстени ръце на площадката на вътрешната стълба по долнище на пижама и фланела. Не каза нищо.
— Здрасти, Лори — каза Дъфи.
Тя се завъртя и се върна в спалнята.
— Здрасти, Джейкъб.
— Здрасти — отвърна Джейкъб, възпитанието и навикът не му позволиха да покаже, че се чувства разгневен или предаден.
Отидохме в кухнята и там попитах Дъфи защо се навърта около нас.
— Обади ми се твоят адвокат. Каза, че полицията в Нютън и Кеймбридж не му обръща внимание.
— И е решил да помоли тебе? Нали сега си в отдела за връзки с обществеността?
— Е, да, но правя това по лични подбуди.
Кимнах. Не знам какво чувствах спрямо Дъфи в този момент. Все пак разбирах, че когато даде свидетелски показания срещу Джейкъб, той само изпълняваше дълга си. Не можех да видя в него свой враг. Но нямаше и да бъдем приятели занапред. Ако затвореха моето момче в килия до края на живота му, Дъфи щеше да е сред хората, пратили го там. И двамата съзнавахме, че е така. Не можехме да намерим подходящи думи, за да си кажем това направо, затова го пренебрегнахме. Най-доброто в мъжкото приятелство е, че почти винаги неловките моменти могат да бъдат загърбени по мълчаливо съгласие и ако истинската близост е немислима, задоволяваш се с по-лесната задача на взаимната търпимост.
— Кой беше този човек?
— Името му е Джеймс О’Лиъри. Прякорът му е Отец О’Лиъри. Роден е през февруари 1943 година, на шейсет и четири.
— Значи по-скоро е Дядо О’Лиъри.
— Не се отнасяй пренебрежително към него. Той е стар гангстер. Досието му обхваща половин век и е побрало едва ли не целия Наказателен кодекс. Има всичко, за което се сетиш. Оръжия, дрога, насилие. Федералните го подхванали през 80-те години заедно с цяла банда по обвинения за трафик на наркотици, но до присъда не се стигнало. Казаха, че е бил и „горила“, пребивал по поръчка. Сега е твърде стар за такава работа.
— И с какво се занимава?
— Оправя проблеми. По-точно ги отстранява. Предлага услугите си на дребно. Каквото поискаш — събира стари дългове, гони хора от домовете им, кара ги да си затварят устите.
— Отец О’Лиъри… Защо се е наежил срещу Джейкъб?
— Самият той не е настроен срещу Джейкъб, убеден съм в това. Въпросът е кой му плаща и за какво.
— А какъв е отговорът?
Дъфи вдигна рамене.
— Нямам представа. Трябва да е някой, който мрази Джейкъб. А тази група е твърде многобройна в момента — всеки, който е познавал Бен Рифкин или… по дяволите, може да е всеки, който гледа новини по телевизията.
— Страхотно. И какво да правя, ако го видя отново?
— Мини на другия тротоар. След това ми се обади.
— И ти ще пратиш отдела по връзки с обществеността да се разправя с него ли?
— Ако е нужно, ще пратя и цялата Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия.
Усмихнах се.
— Още имам приятели тук-там — увери ме Дъфи.
— Ще те върнат ли в ПКП?
— Зависи дали Распутин ще им позволи, когато стане районен прокурор.