Да защитаваш Джейкъб

— Ами да.

— Прекарвали сте заедно времето след училище и в почивните дни?

— Да.

— А били ли сте в една паралелка?

— Да.

— Кога беше последният път?

— Преди две години.

— Но дори през годините, когато не сте били в една паралелка, сте си оставали добри приятели?

— Ами да.

— Значи от колко години ти и обвиняемият сте добри приятели?

— От осем.

— Осем… А на колко години си?

— Сега съм на петнайсет.

— Може ли да се каже, че по времето, когато бе убит Бен Рифкин — 12 април 2007 година, Джейкъб Барбър е бил най-добрият ти приятел?

Дерек отговори приглушено, може би натъжен или засрамен.

— Ами да.

— Добре. Ще насоча вниманието ти към утрото на 12 април 2007 година. Помниш ли къде беше тогава?

— В училището.

— В колко часа влезе в училището?

— Осем и половина.

— Как отиде на училище?

— Пеша.

— Мина ли през парка „Колд спринг“?

— Не, дойдох от другата посока.

— Добре. Когато влезе в училището, къде отиде?

— Отбих се до моето шкафче да си оставя нещата, после отидох в нашата класна стая.

— През тази година не сте били в една паралелка с обвиняемия, така ли?

— Така е.

— Видя ли го онази сутрин, преди да влезеш в класната стая?

— Ами да, при шкафчетата.

— Какво правеше?

— Само си слагаше нещата вътре.

— Имаше ли нещо необичайно във външния му вид?

— Не.

— А по дрехите?

— Не.

— Имаше ли нещо на ръката му?

— Имаше голямо петно. Приличаше на кръв.

— Опиши петното.

— Ами просто беше червено петно, колкото монета от четвърт долар.

— Ти попита ли го от какво е?

— Да. Казах му: „Пич, какво ти е на ръката?“. Той май каза: „Нищо ми няма. Драскотина“.

— Ти видя ли обвиняемия да се опитва да махне кръвта?

— Не веднага.

— Той отрече ли, че петното на ръката му е от кръв?

— Не.

— Добре, какво стана след това?

— Отидох в класната стая.

— Тогава в една паралелка ли бяхте с Бен Рифкин?

— Да.

— Но той не е бил в класната стая онази сутрин.

— Не беше.

— Това не ти ли се стори странно?

— Не. Не знам дали изобщо забелязах. Може да съм помислил, че е болен.

— Какво се случи в класната стая?

— Нищо. Същото както винаги: кой отсъства, малко съобщения, после отидохме по стаите за първия час.

— Какъв беше първият час в твоята програма?

— Английски език.

— Ти отиде ли?

— Ами да.

— И обвиняемият ли беше в часа по английски?

— Да.

— Говори ли с него?

— Казахме си „здрасти“, това беше.

— Имаше ли нещо необичайно в поведението и в думите на обвиняемия?

— Не.

— Не ти ли се стори, че е разстроен?

— Не.

— Нещо необичайно във външния му вид?

— Нищо.

— Кръв по дрехите или нещо подобно?

— Възразявам.

— Възражението се приема.

— Би ли описал външния вид на обвиняемия, когато го видя в стаята за часа по английски език?

— Май носеше обикновени дрехи — джинси, маратонки, де да знам още какво. Нямаше кръв по дрехите му, ако това ме питате.

— А на ръцете?

— Петното го нямаше.

— Значи си е измил ръцете?

— Така излиза.

— Имаше ли порязвания или драскотини по ръцете му? Нещо, което да е причинило кървене?

— Не помня да е имало. Не съм се заглеждал.

— Добре, какво се случи след това?

— Ами часът по английски продължи към петнайсетина минути, после обявиха, че блокират училището.

— Какво означава това?

— Прибираме се по класните стаи, пак ни преброяват, заключват вратите и всички оставяме вътре.

— Знаеш ли кога се прилага блокиране на училището?

— Когато има някаква опасност.

— За какво си помисли, когато чу, че блокират училището?

— За стрелбата в „Кълъмбайн“.

— Значи помисли, че в училището е проникнал въоръжен човек?

— Ами да.

— Уплаши ли се?

— То се знае. Всички се уплашиха.

— Помниш ли как реагира обвиняемият, когато директорът обяви блокадата?

— Нищо не каза. Само се позасмя. Щом чухме, всички хукнахме към класните стаи.

— Обвиняемият изглеждаше ли неспокоен или уплашен?

— Не.

— В този момент някой знаеше ли причината за блокадата?

— Не.

— Някой свърза ли случката с Бен Рифкин?

— Не. Да де, по-късно сутринта ни казаха, но не в началото.

— Какво се случи след това?

— Просто си седяхме в класните стаи със заключени врати. По уредбата обявиха, че нямало опасност за нас, нямало оръжия в училището, затова учителите отключиха вратите и чакахме. Беше нещо като учебна тревога.