— План ли? Не.
— Никога ли не е говорил с теб кога или как ще убие Бен Рифкин?
— Никога.
— А по-късно просто ти е изпратил разказа?
— Ами да.
— Ти каза, че ти е изпратил линк по имейл, нали?
— Да.
— Ти запази ли този имейл?
— Не.
— Защо?
— Не беше разумно. Тоест заради Джейк… от гледната точка на Джейк.
— Значи изтри имейла, защото искаше да го предпазиш?
— Така излиза.
— Можеш ли да посочиш нещо в разказа — с всички подробности, което да е било ново за теб, което да не си знаел или от мрежата, или от други новини, или от разговорите на вашите съученици?
— Нямаше нищо ново.
— Ножът, паркът, трите прободни рани — всичко това беше всеизвестно в този момент, нали?
— Да.
— Значи едва ли може да се нарече самопризнание, нали?
— Не знам.
— А той твърдеше ли в имейла, че е написал разказа? Или само е попаднал на него?
— Не помня точно какво беше написано в имейла. Май беше само „Пич, виж това“ или нещо подобно.
— Но ти си сигурен, че Джейкъб е написал разказа, а не само го е прочел, така ли?
— Доста сигурен.
— Доста сигурен ли?
— Ами да, доста сигурен.
Джонатан продължи в същия дух, правеше каквото можеше, неуморно откъртваше по някое парченце от показанията на Дерек Ю, отбелязваше всяка възможна точка. Не се знаеше какво впечатление успява да направи на съдебните заседатели, но половината от тях, които трескаво записваха нещо, докато прокурорът разпитваше Дерек, сега бяха оставили химикалките, някои дори не го поглеждаха. Може би Джонатан постигна победа и те решиха да пренебрегнат напълно показанията на Дерек. Но не изглеждаше да е така. По-скоро изглеждаше, че се залъгвам, и за пръв път започнах да си представям трезво какво ще означава да пратят Джейкъб в затвора.
35
Прибрахме се вкъщи. Бях се вкиснал и гадното ми настроение сякаш зарази Джейкъб и Лори. От самото начало аз бях непоклатимият. Мисля, че те съвсем рухнаха, когато ме видяха да губя надежда. Опитах се да лъжа заради тях. С обичайните приказки, че не бива да се радваме твърде много на добрия ден и да се натъжаваме прекалено от лошия. Внушавах им, че доказателствата на обвинението винаги изглеждат по-тежки на пръв поглед, отколкото по-късно в контекста на цялото дело. Напомних им, че никой не може да предвиди решението на съдебните заседатели и не бива да придаваме чак такова значение и на най-дребните им жестове. Но тонът ми ме издаваше. Мислех си, че именно в този ден вероятно загубихме делото. В най-добрия случай, за да възстановим равновесието, вече се налагаше да представим истинска защитна теза. В този момент вече беше глупаво да разчитаме на „основателните съмнения“: написаният от Джейкъб разказ наистина изглеждаше като самопризнание, а колкото и да се стара Джонатан, не успя да обори твърдението на Дерек, че Джейкъб го е написал. Не признах тези съмнения пред тях. Нищо нямаше да бъде по-различно, ако им кажа истината, затова я спестих. Само казах:
— Денят не беше добър за нас.
Но това стигаше.
Тази вечер нито Отец О’Лиъри дойде да ни наблюдава, нито който и да е друг. Тримата бяхме напълно изолирани от света. Нямаше да се чувстваме толкова самотни дори ако ни бяха изстреляли с ракета в космоса. Поръчахме си китайска храна, както направихме поне хиляда пъти през последните месеци, защото „Чайна Сити“ обслужваше всеки, а разносвачът говореше толкова зле английски, че не се притеснявахме да му отворим вратата. Изядохме си вечерята почти безмълвно и всеки се усамоти в своето кътче за остатъка от вечерта. Не можехме да понесем още разговори за делото, но то бе обсебило напълно мислите ни и не бяхме способни да говорим за друго. В това униние не искахме да търпим идиотизма на телевизията — изведнъж животът ни започна да изглежда твърде кратък, за да го прахосваме, не можехме да се съсредоточим и в четене.
Около десет часа отидох в стаята на Джейкъб да видя как е. Заварих го проснат по гръб на леглото.
— Джейкъб, добре ли си?
— Не съвсем.
Седнах на ръба на леглото. Той се дръпна на другата страна, за да ми направи място до него, но вече нямаше достатъчно и за двама ни. (Когато беше бебе, задрямваше легнал на гърдите ми.)
Той се обърна настрани и опря глава на дланта си.
— Татко, може ли да те попитам нещо? Ако смяташ, че делото е потръгнало зле, ще ми кажеш ли?
— Защо питаш?
— Просто отговори — ще ми кажеш ли?
— Да, така си мисля.