— Лори, той няма да отиде в Буенос Айрес и няма да убие никого. Той не е убил никого и тук.
— Не съм толкова сигурна.
— Не го казвай.
Тя се обърна на другата страна.
— Лори?
— Анди, ако ние сме тези, които грешат? Ако се отърве и, да не дава Господ, пак го направи? Нямаме ли никаква отговорност?
— Лори, късно е, изтощена си. Ще говорим за това друг път. Не бива да допускаш такива мисли в главата си. Сама се подлудяваш.
— Не. — Гледаше ме умоляващо, сякаш аз говорех безсмислици. — Анди, трябва да бъдем честни помежду си. Това е нещо, за което сме длъжни да мислим.
— Защо? Делото още не е приключило. Предаваш се прекалено рано.
— Длъжни сме да мислим за това, защото той е наш син. Нуждае се от нашата подкрепа.
— Лори, ние вършим нашата работа. Подкрепяме го, помагаме му да понесе делото.
— Това ли ни е работата?
— Да! Какво друго?
— Анди, а ако той се нуждае от нещо друго?
— Няма нищо друго. За какво говориш? Нищо повече не можем да направим. Ние вече правим всичко, което е в човешките възможности.
— А ако той е виновен?
— Няма да го признаят за виновен.
Гласът й зазвуча напрегнато, натъртено.
— Говоря не за присъдата, а за истината. Ами ако наистина е виновен?
— Не е.
— Анди, искрено ли го мислиш? Че той не го е направил? Толкова ли е просто? И нямаш никакви съмнения?
Не отговорих. Не можах да събера сили.
— Анди, вече не мога да те разбера. Трябва да говориш с мен, да ми кажеш. Не знам какво става в главата ти.
— Нищо не става в главата ми.
В тези думи имаше повече истина, отколкото ми се искаше.
— Анди, понякога ми се ще да те сграбча за реверите и да те принудя да ми кажеш истината.
— О, пак стигнахме до моя баща.
— Не е това. Говоря за Джейкъб. Искам да бъдеш напълно откровен — заради мен. Трябва да знам. Дори ако ти не искаш да знаеш, аз искам. Смяташ ли, че Джейкъб го е направил?
— Според мен един родител не бива да изрича някои неща за детето си.
— Не те попитах за това.
— Лори, той ми е син.
— Той е наш син. Носим отговорност за него.
— Именно. Носим отговорност за него. И трябва да бъдем на негова страна.
Протегнах се и я погалих по косата. Тя бутна ръката ми.
— Недей! Анди, разбираш ли какво ти казвам? Ако той е виновен, ние също сме виновни. Такъв е животът. И ние сме замесени. Ние го създадохме — аз и ти. И ако наистина е извършил това… можеш ли да го понесеш? Можеш ли да се справиш с тази възможност?
— Ако се наложи.
— Наистина ли? Би ли могъл?
— Да. Чуй ме — ако той е виновен, ако загубим делото, ще бъдем принудени да се справим някак с положението. Поне това ми е ясно. И ще продължаваме да бъдем негови родители. Не можеш да подадеш оставка от тази работа.
— Ти си най-вбесяващо нечестният мъж.
— Защо?
— Защото се нуждая от теб сега, но ти не си с мен.
— Напротив!
— Не си. Опитваш се да ме наставляваш. Говориш с изтъркани фрази. Ти си някъде зад тези хубави кафяви очи и аз не знам какво мислиш наистина. Не мога да те разбера.
Въздъхнах и наведох глава.
— Лори, понякога и аз не мога да се позная. Не знам какво мисля. Старая се изобщо да не мисля.
— Моля те, Анди, трябва да мислиш. Погледни в себе си. Ти си неговият баща. Направил ли го е? На този въпрос се отговаря с „да“ или „не“.
Тя ме тласкаше натам — към надвисналия черен силует на Джейкъб Убиеца. Отърках се в него, докоснах края на дрехата му… и не можах да пристъпя напред. Опасността беше твърде голяма.
— Не знам — отговорих.
— Значи мислиш, че може да го е направил?
— Не знам.
— Но поне е възможно.
— Лори, казах, че не знам.
Тя се взираше в лицето ми, в очите, търсеше нещо, на което да се довери, търсеше опора. Опитах се заради нея да си сложа маската на решимост, за да открие в моето изражение каквото й е нужно — утеха, любов, близост, каквото ще да е. Но истината? Увереността? Нямаше ги, затова не можех да ги дам и на нея.
Около два часа по-късно, към един през нощта, в далечината се чу сирена. Това беше необичайно, защото полицаите и огнеборците рядко ги използваха в нашето тихо предградие, задоволяваха се с мигащите сигнални светлини. Воят на сирената продължи не повече от пет секунди, после в тишината остана само ехото, като угасен във вода факел. До мен Лори спеше все в същата поза, обърнала ми гръб. Отидох при прозореца да надникна, нямаше нищо по-различно. Оставаха още няколко часа, за да разбера какво означаваше тази сирена и как незнайно за нас всичко се бе променило.