Още по-неприятно беше, че осмокласниците в „Маккормик“ не бяха особено изкусни лъжци. По-безсрамните сред тях вярваха, че най-добрият начин да пробуташ някаква лъжа убедително е да се престараеш. И щом се приготвеха за някоя пълна измишльотина, тътренето на подметки по пода спираше, вече не мънкаха „ами…“ и изричаха лъжата колкото може по-убедено. Все едно бяха чели наръчник как да се представят за искрени („Гледайте го право в очите! Говорете твърдо!“) и преливаха от решимост да се възползват от всички съвети наведнъж, досущ като фазани, разперили опашки. Обръщаха с главата надолу типичното поведение, което можеш да очакваш от зрели хора, защото тези тийнейджъри говореха уклончиво, когато бяха честни, и прямо, когато лъжеха, но въпреки това увъртанията им веднага будеха недоверие. Другите хлапета, или повечето от тях, си бяха твърде стеснителни поначало и лъжите само засилваха смущението им. Държаха се неестествено, личеше, че крият нещо и това ги притеснява. Разбира се, бих могъл да им кажа, че виртуозният лъжец пробутва неверните твърдения между верните, без да трепне, подобно на фокусника, който пъха прегънатата карта по средата на тестето. Вече имах диплома за експерт по изслушване на виртуозни лъжци.
Двамата с Пол започнахме да си разменяме подозрителни погледи. Разговорите се проточваха, защото оспорвахме някои от най-очевидните лъжи. А в паузата между два разговора Пол се пошегува, че вероятно всички са дали обет за мълчание.
— Тези хлапета са същински сицилианци.
И двамата премълчахме онова, което мислехме всъщност. Има едно чувство на пропадане, сякаш подът под краката ти е изчезнал. Това е щастливото замайване, когато разбираш, че случаят „се отваря“ и те „пуска“ да влезеш.
Явно се бяхме заблуждавали — нямаше какво друго да си помисля. След като бяхме допуснали възможността да е замесен някой от съучениците на жертвата, ние я бяхме отхвърлили. Никакви данни не насочваха към тази версия. Сред учениците нямаше начумерени единаци, не виждахме и издайнически улики, каквито би оставил непохватен недорасляк. Не се забелязваше и явен мотив — раздути пубертетски фантазии за престъпна слава, тормозени деца, жадуващи отмъщение, дребнави вражди. Нищо подобно. Но сега не беше нужно да казваме какво ни се върти в главите. Замайващото чувство се породи от мисълта: „Тези хлапета знаят нещо“.
Едно момиче прекоси тромаво кабинета, тръшна се на стола срещу нас и показно се престори, че не ни забелязва.
— Сара Грьол? — попита Пол.
— Да.
— Аз съм детектив Пол Дъфи, лейтенант от щатската полиция. До мен е Андрю Барбър. Той е заместник на районния прокурор и ръководи разследването на този случай.
— Знам — тя ме погледна най-после. — Вие сте бащата на Джейкъб Барбър.
— Да. А ти си момичето със суичъра от сутринта.
Тя се усмихна срамежливо.
— Извинявай, трябваше веднага да си спомня коя си. Днес е тежък ден за мен, Сара.
— И защо така?
— Никой не иска да говори с нас. Имаш ли представа каква е причината?
— Вие сте ченгета.
— Това ли било?
— Ами да — потвърди тя с гримаса на презрение към моята недосетливост.
Изчаках с надеждата да каже още нещо. Момичето ме зяпаше с великолепно изиграна скука.
— С Джейкъб приятели ли сте? — попитах я аз.
Тя сведе поглед и сви рамене.
— Нещо такова.
— Но защо не съм чувал името ти?
— Попитайте Джейкъб.
— И той нищо не ми казва. Налага се да попитам теб.
— Ами познаваме се. Не сме чак добри приятели.
— А Бен Рифкин? Познаваше ли го?
— Същото. Познавах го, но не чак толкова добре.
— Харесваше ли го?
— Горе-долу.
— Само толкова ли?