В съдебното решение изпъкваше още една подробност. Съдията е отбелязал следното: „Пейтън е знаел добре, че обвиняемият е склонен да прибягва към насилие. Това е било всеизвестно“.
Джеймс Барбър бе оставил след себе си поне един син — моя дядо Ръсел, известен с прякора Ръсти. Той живя до 1971 година. Познавах го за малко, и то когато бях невръстно момче. Каквото знам за дядо си, беше от моята майка, която ми преразказа неговите истории.
На Ръсти не му липсвал бащата, когото никога не бил виждал. Не си губел времето да мисли за него. Израснал в Меридън, щат Кънектикът — майка му имала там близки, при които се върнала бременна, за да отгледа при тях детето си. Разказала на сина си за неговия баща, без да премълчава престъпленията. Не увъртала, но нито тя, нито момчето придавали особено значение на това, не им тежало чак толкова. Мнозина можели да разкажат още по-лоши истории в онези времена. Никой дори не си помислял, че бащата на Ръсти може да повлияе някак на бъдещето му. Напротив — от него се очаквало да порасне горе-долу същия като децата на съседите. Като ученик нямал кой знае какъв успех и бил малко буен, но завършил гимназията в Меридън. Приели го в „Уест пойнт“ през 1933 година, но напуснал военното училище още след първата учебна година, голяма част от която прекарал в ареста или като изтърпявал дисциплинарни наказания. Върнал се в Меридън, захващал се ту с една работа, ту с друга, оставил се на течението да го носи. Оженил се за местно момиче — моята баба, а след седем месеца им се родил син, когото нарекли Уилям. Веднъж Ръсти се забъркал в незначително сбиване и си изпросил да го арестуват за нападение над полицейски служител, макар че всъщност не прекалил. Просто не му харесало как ченгето го сграбчило.
Войната обаче преобърнала живота му. Постъпил в армията като редник и участвал в десанта в Нормандия с Първа пехотна дивизия. В края на войната вече бил лейтенант в Трета армия, награден с „Почетен медал“ и две „Сребърни звезди“, и се прославил като герой. По време на сраженията за Нюрнберг през април 1945 година той сам нападнал германско картечно гнездо и убил шестима германци, последните двама — с щика си. В Меридън го посрещнали с тържествено шествие. Седял в откритата кола и махал с ръка на момичетата.
След войната му се родили още две деца, купил си малка дървена къща в Меридън, но не успял да се приспособи към новото време. Имал поредица от неуспехи в бизнеса — застраховки, имоти, ресторант. Накрая си намерил мястото като пътуващ търговски агент, бил представител на няколко марки дрехи и обувки. По-голямата част от времето си прекарвал в обиколки из южните части на Нова Англия, с пълен багажник с мостри, които показвал на собствениците на магазини в тесните им кабинети. Като се замисля за този период от живота на моя дядо, ми се струва, че сигурно е правел всичко по силите си да не кривне от пътя. Ръсти Барбър носел същата дарба за насилие като баща си, която войната не само разпалила, но и възнаградила, иначе нямал талант за нещо друго. И все пак може би щял да се справи със себе си. Може би животът му щял да мине мирно, макар и недодялано, но обстоятелствата се обърнали срещу него.
На 11 май 1950 година дядо ми бил в Лоуъл, щат Масачузетс, за да покаже в магазин „Бърк“ новата колекция есенни якета на „Майти Мак“. Отбил се да обядва в закусвалнята „При Елиът“, чиито сандвичи харесвал. На тръгване друга кола ударила предницата на неговия „Буик Спешъл“, докато излизал от паркинга. Последвал спор. Той блъснал другия и онзи извадил нож. Сбили се, а когато другият паднал на земята, Ръсти си тръгнал, сякаш нищо не се е случило. Мъжът се надигнал, като притискал длани към корема си. Между пръстите му се процеждала кръв. Разкопчал ризата и когато отдръпнал ръцете си, червата му провиснали. Коремът бил разпорен от пъпа до гръдната кост. Мъжът сам натикал червата в корема си, задържал ги с ръце и едва се добрал до закусвалнята, за да извика полиция.
Законът се стоварил с цялата си мощ върху Ръсти — нападение с опит за убийство, тежко хулиганство, използване на смъртоносно оръжие. По време на съдебния процес той твърдял, че било самоотбрана, но го погубило признанието му, че не помни нищо от онова, в което го обвиняват, дори как е отнел ножа на противника си и го изкормил с него. Паметта му изменила в мига, когато онзи извадил нож. Осъдили го на седем години, но останал в затвора само три. Когато се прибрал в Меридън, най-големият му син Уилям (моят баща Били Барбър) вече бил осемнайсетгодишен и прекалено разпасан, за да го обуздае дори такъв страховит баща като Ръсти.