7
Ладжудис беше прав наполовина — в онзи момент вече подозирах Джейкъб, но не в убийство. Ладжудис се опитваше да пробута на съдебните заседатели сценария, че заради историята на моя род и намирането на ножа аз съм разбрал незабавно какъв психопат е Джейкъб и съм започнал да го прикривам, но това си беше измишльотина. Не го обвинявам, че се опитваше да промени нещата в своя полза. Съдебните заседатели поначало се вслушват трудно в доводи, особено ако обстоятелствата ги подтикват направо да си запушат ушите с пръсти. Ладжудис нямаше друг избор, освен да им крещи. Истината обаче е, че липсваше такава драма. Идеята, че Джейкъб може да е убиец, беше просто налудничава. Дори не я обмислих сериозно. Само ми хрумна, че нещо не е наред. Господ ми е свидетел, че и това ме разстрои предостатъчно. А подозрението, което започна да се забива като тирбушон в ума ми, ме накара да преживея всичко и като разследващ прокурор, и като разтревожен баща. Единият се стремеше към истината, другият се ужасяваше от нея. Вярно, не описах съвсем точно преживяванията си пред голямото съдебно жури, но и аз знам как да пресилвам нещата в своя полза.
В деня, когато намерих ножа, Джейкъб се прибра от училище около два и половина следобед. Лори и аз го чухме от кухнята как влезе с тропот в коридора и затръшна вратата с крак, после свали раницата и якето си в помещението за мръсни дрехи. Споглеждахме се нервно, докато разгадавахме звуците, подобно на оператори на сонарни устройства в подводница.
— Джейкъб — подвикна тя, — би ли дошъл при нас, моля те.
Оттатък всичко притихна и след кратка пауза той каза:
— Добре.
Когато се дотътри в кухнята, беше нащрек. Вдигнах глава да го огледам и сякаш за пръв път видях колко много е пораснал.
— Татко, ти защо си вкъщи?
— Джейк, трябва да поговорим.
Той направи още една-две крачки и видя ножа на масата между нас. С прибрано в дръжката острие оръжието загуби заплашителния си вид. Обикновен инструмент.
Постарах се гласът ми да прозвучи сдържано.
— Имаш ли желание да ни обясниш какво е това?
— Ъ-ъ… нож?
— Джейкъб, не се прави на глупак.
— Седни — подкани го майка му. — Хайде, седни.
Той я послуша.
— Ровили сте в стаята ми?
— Аз го направих, не майка ти.
— Претърсил си я?
— Аха.
— Да си чувал някога за правото на личен живот?
— Джейкъб — намеси се Лори, — баща ти се тревожи за теб.
Той изви очи с досада.
— И двамата се тревожим — продължи Лори. — Защо просто не ни кажеш какво означава всичко това.
— Джейкъб — започнах аз, — поставяш ме в трудно положение. Половината полиция в щата търси този нож.
— Този нож ли?
— Не точно този нож. Търсят нож. Знаеш за какво говоря. Нож като този. Аз изобщо не разбирам за какво му е на момче като теб подобен нож. Джейк, за какво ти е?
— Не ми е трябва. Имам го и толкова.
— Защо?
— Де да знам.
— Имаш нож, но не знаеш защо?
— Ами… де да знам, просто го направих. Ей така, без причина. Нищо не означава. Защо всичко трябва да означава нещо?
— Щом е така, защо си го скрил?
— Може би защото си знаех, че ти ще превъртиш.
— Е, поне в това си прав. Защо ти е нужен нож?
— Нали ти казах, не ми е нужен. Реших, че е готин. Хареса ми. Исках да го имам.
— Да нямаш проблеми с други ученици?
— Не.
— Да не се страхуваш от някого?
— Не. Казах ти вече — видях го, помислих си, че изглежда добре, и си го купих.
Той вдигна рамене.
— Къде?
— В онзи магазин за излишъци от армията и флота. Там се намират такива неща.
— Регистрирана ли е покупката? Кредитна карта ли използва?
— Не, платих в брой.